България и българинът в творчеството

на Иван Вазов

Осемдесетте години на ХIХ-ти век са периодът, през който се осъществява дълбок прелом в националната ни история. Те са границата между петвековното робство и новото време на българския народ, което е свързано с решителни промени в политическия, социалния и културния живот. С освобождението на България идва краят на освободителните борби, ценностен център на които е Априлското въстание. Освобождението обаче лишава нацията от представата, че тя прави историята, че тя е субектът, вършителят на тази история, което слага край на възрожденското мислене, води до отмирането на възрожденския морал и пълния упадък на българските народни ценности. Новото време на България е белязано от дълбоко социално разделение, брутални политически борби, а репресиите и насилието стават ежедневие. Българинът веднъж постигнал своята свобода посвещава живота си на натрупването на власт и пари с всички възможни сили и средства. На тези тенденции в обществото се противопоставя интелигенцията. Нейното разочарование от следосвобожденската действителност намира отражение в творчеството на най-крупния творец от този период - Иван Вазов. Произведенията му съчетават двете основни литературни тенденции на времето - една на романтична героизация и митологизация на близкото минало и друга на класически реалистично и битово пресъздаване на настоящето. Те са своеобразен мост между двете епохи и допринасят много за духовната връзка между идеалите на Възраждането и следосвобожденския българин. Самият Вазов, свидетел на Априлската епопея и революционния подем от последните години преди Освобождението, продължава да живее с духа на това героично време. Той трудно може да понесе крушението на възрожденските ценности и заменянето им с грубия материализъм на епохата и затова в неговите творби се съчетават две основни концепции - възторг от миналото и реалистичен поглед към настоящото на любимата му България.

Целия си живот и целия си поетически талант поета отдава на идеята за възпяване на България и българското, за героизиране на обикновения, безименния българин. Образът на родината, историческото й и духовно битие, богатството и красотата й са основните теми на неговото творчество. В предговора на Легенди при Царевец, творецът разкрива своето кредо за ролята на българския поет: Важното е да бъде син на своя народ и на своето време, па, било, че се втурва в миналото, било, че се лутва из талазите на съвременния живот, било, че си избира общочовешки теми.

Още от началото на своята литературна кариера Вазов приема ролята на народен поет, и неговото безрезервно обричане на родината дава основните идейно-тематични насоки в цялостното му творчество. То е предизвикано от естетическите възгледи на поета.

На първо място неговите произведения винаги са били в синхрон с нуждите на времето. А и самият той нееднократно изразява мнението си, че всяка творба трябва да отговаря на задачите на епохата, да разглежда конкретните проблеми на обществото. Ако неговото творчество се възприема