Бунтът в поемата Септември от Гео Милев

В българското литературно пространство Гео Милев се вписва в характерните особености на модерността, типични за двадесетте години на двадесети век. В годините, когато всеки от творците се откроява с ярка индивидуалност, Гео Милев се налага със своята различност, с нестандартните си творчески търсения. Опирайки се на поетиката и естетиката на експресионизма, поетът създава своите лирически и белетристични художествени творби, които изграждат единен мега-текст. Сред тях с особени достойнства се откроява поемата Септември събрала всички авторови послания и разкриваща един неповторим и ярък талант.

Тази творба е последната рожба на Гео Милев. Четена през принципите на експресионизма, тя е своеобразна текстуална мрежа от предходните текстове. В Септември ясно и категорично се откроява бунтът. Непокорството и гневът достигат до изригване на стихията. При Гео Милев бунтът притежава две лица. От една страна, той е видян като архетипен модел на човешката същност. От друга страна, читателят се докосва и до бунта на езика. Нормите на синтаксиса са отречени, особеностите на поетиката и стилистиката са израз на бунтуващата се модерна душа в нейните атаки срещу реалността.

В своята поема Септември Гео Милев разкрива идеи, внушения, послания, които са познати на читателя от предходните лирически и прозаични текстове на поета експресионист. Само на пръв поглед в центъра на изображението е Септемврийското въстание от 1923 година. Творецът се оттласква от историчното, от документалността и конкретиката, за да акцентира върху бунта на едно ново, нестандартно съзнание. Бунтовността е представена като тъмна стихия, избликнала от дълбините на времето. Началото на поемата се отдалечава от конкретната история и потапя във вечността на човешкото недоволство:

Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба:

.

.

.

Дълбоко сред мрак и мъгла.

Присъстват утвърдени символи, които се знаци за болка, зло, безизходица, хаос и се постига усещане за преодоляване търпимостта на роба. Оксимороните създават ярка образност, нестандартно звучене и обвързват с идеята за различния поглед към бунта на човека. Въпреки това, читателят улавя и историчното. То се открива в заглавието, което е колкото конкретно, толкова и универсално с присъствието на есента. Повторението на номинативния код в думите:

Септември! Септември!

както и назованите имена на въстанали градове (Мъглиж, Стара и Нова Загора, Медковец) създават усещане за конкретността на бунта. Но историческата достоверност не е определяща в поемата, защото творецът пресъздава нови светове чрез и през бунтовността.

Стихийното недоволство е изразено на много нива в поемата. Едно от тях е присъствието на човека. От една страна, той се проявява като вечния бунтар, който търси нови светове с хармония и обич. Но тези характеристики са само на пръв поглед. Зад тях стои човекът-маса. Изгубил усещане за идентичност, деперсонализиран, неискащ и нетърсещ индивидуалността си, бесен и гневен в своята стихийност.