Джек Лондон

Бреговете на Сакраменто

Духай, ветре, хей-о Отнеси ни в Калифорния: Казват, в Сакраменто има купища

злато!

Тази моряшка песен, която матросите пеят навсякъде по света, когато наблягат

върху лостовете .на шпила, за да вдигнат котва На път за пристанището Фриско, се

изпълняваше от едно хлапе. То изобщо не бе виждало море през живота си, но само

на двеста фута под краката му се носеха бавно вълните на Сакраменто. Наричаха го

"малкия" Джери за разлика от "стария" Джери, неговия баща: именно от него беше

чул тази песен и от него беше наследил гъстата яркочервена коса, закачливите

сини очи и светлата, изпъстрена с неизбежните лунички кожа.

Старият Джери беше моряк, прекарал половината от живота си под акомпанимента на

звънливата моряшка песен. После, един ден, в някакво азиатско пристанище, той

запя песента сериозно, докато с двадесетина другари се въртеше и пъхтеше в кръга

около шпила. А щом хвърлиха котва в Сан Франциско, обърна гръб на своя кораб и

на морето и отиде да огледа с очите си бреговете на Сакраменто.

Там видя и златото - намери си работа в мината "Жълтата мечта", където се оказа

извънредно полезен при прокарването на въжена линия за вагонетките с руда през

реката, на височина двеста фута над водата.

След това пое надзора над въжената линия, поддържаше я в изправност, пускаше я в

движение, привърза се към нея и сам стана неотделима част от инвентара на

мината. После обикна хубавичката Маргарет Кели. Но тя скоро напусна него и

малкия Джери, който едва що беше проходил, и заспа последния си дълъг сън в

малкото гробище сред големите тъмни борове.

Старият Джери така и не се върна повече към морето. Той остана при своята въжена

линия и щедро обсипваше нея и малкия Джери с цялата любов, на каквато бе

способна душата му. Когато за мината "Жълтата мечта" настъпиха черни дни, той

остана на служба в компанията като пазач на почти изоставеното имущество.

Тази сутрин обаче го нямаше там. Виждаше се само малкият Джери, който седеше на

прага на барачката и пееше старата моряшка песен. Беше се приготвил сам и изял

закуската си и току-що беше излязъл навън да погледа божия свят. На двадесетина

крачки пред него се намираше стоманеният барабан, около който се движеше

безкрайното металическо въже. До барабана бе здраво завързана вагонетката. Като

проследеше с поглед шеметния полет на кабелите към отсрещния бряг, Джери виждаше