Джек Лондон

Бялото мълчание

- Кармен няма да издържи повече от един-два дена. - Мейсън изплю голямо парче

лед и изгледа печално нещастното животно, след това тикна лапата му в устата си

и продължи да изкъртва със зъби леда, набил се жестоко между пръстите.

- Никога не съм виждал куче с превзето име, от което да излезе нещо свястно -

добави той, когато свърши, и бутна животното настрана. - Те само линеят и умират

от тежката работа. Видял ли си някога да ти изневери куче с просто име като

Касияр, Сиваш или Хъски? Не, драги! Я погледни само Шукъм, той е...

Ч-чат! Мършавият пес подскочи и малко остана белите му зъби да се впият в

гърлото на Мейсън.

- Ще хапеш, а? - Тежък удар зад ухото с дръжката на камшика накара животното да

се просне на снега; то леко потреперваше, жълти лиги капеха от зъбите му.

- Та, както ти казвах, погледни само Шукъм:

не се оставя. Хващам се на бас, че до края на седмицата ще изяде Кармен.

- Аз пък се обзалагам на друго - отговори Мейлмют Кид и обърна хляба, сложен

пред огъня, за да се размрази. - Преди да свършим пътуването, ние ще изядем

Шукъм. Какво ще кажеш, Рут?

Индианката пусна парченце лед в кафето, за да се утаи, изгледа Мейлмют Кид, мъжа

си, сетне кучетата, но не благоволи да отговори. Това бе толкова очевидна

истина, че нямаше нужда от отговор. При оставащите им двеста мили път без

пъртина, с храна едва за шест дни за самите тях и никаква за кучетата, нямаше да

имат друг избор. Двамата мъже и жената се събраха около огъня и започнаха да

ядат оскъдната си храна. Кучетата лежеха неразпрегнати, понеже това беше обедна

почивка, и завистливо следяха всеки техен залък.

- Никакъв обед от днес нататък - рече Мейлмют Кид. - И трябва хубавичко да се

пазим от

кучетата; те започват да се озлобяват. Току виж, че са повалили някой от нас,

ако им падне случай.

-А някога бях председател на Епуърт и учител в неделното училище. - След

направеното ни в клин, ни в ръкав изявление Мейсън изпадна в мечтателно

съзерцание на своите мокасини, от които се вдигаше пара, но Рут го върна към

действителността, като му наля чаша кафе. - Слава богу, че имаме достатъчно чай!

Виждал съм го как расте на юг, в Тенеси. Какво ли не бих дал сега за една топла

царевична питка! Нищо, Рут, няма още дълго да гладуваш, нито да носиш мокасини.

. При тези думи мрачното лице на жената се разведри, а в очите й припламна

безгранична любов към белия й господар - първия бял мъж, който бе срещнала,