ЛИТЕРАТУРА - ТЕМИ

ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ В БОТЕВАТА ПУБЛИЦИСТИКА

С цялостното си творчество Ботев надраства рамките на националното битие, прониква дълбоко във философската същност на социално-политическите явления и съединява в едно минало, настояще и бъдеще. Проблемите за борбата, свободата, патриотизма, вярата в силата на разума той тълкува и в национален, и в общочовешки аспект.

Единството на емоция, интелект и воля в личността му обясняват единството на живот и творчество. Народното и човешко щастие Ботев превръща в личен проблем и се стреми по различни пътища да постигне целта си. Освен поезията и революционната дейност, негова трибуна са и публицистичните му творби, отпечатвани не само във вестниците му Дума" /1871 г./, "Будилник" /1873 г./, "Знаме" /1874 г./, "Нова България" /1876 г./ и "Тъпан", но и в изданията на Каравелов Свобода" и Независимост". Заедно с Каравелов той поставя основите на типичния за Възраждането фейлетон, изграден от публицистични и художествени елементи, в който доминира един водещ проблем с множество подпроблеми. Съвместната му работа с Каравелов ражда едни от най-ярките образци на българската публицистика в рубриката Знаеш ли ти кои сме?", които се отличават със задължителен контакт с читателя, акценти върху началото и края на творбата и експресивност на изказа.

В уводната част на статиите и фейлетоните Ботев използва множество императивни форми, за да постигне по-силно въздействие. Те се повтарят , подредени във възходяща градация /"Смешен плач", Решен ли е черковният въпрос", Народът вчера, днес и утре" и др./ Чрез звукови и битови картини на финала той постига емоционалната натовареност на конструкциите. С тяхна помощ се провокира съзнанието на патриархалния българин и се извежда обобщено-емоционалната ангажираност на внушението.

Основният сюжетен модел в творбите му е опозицията робство - свобода. С помощта на присъщи за белетристиката му похвати, публицистът Ботев извежда социално-типовата детерминираност над индивидуалната. Той извисява конкретно - историческото до общовалидното и съчетава дребно-житейското и националното със съдбовното и общочовешкото, националния ни микрокосмос със световния макрокосмос.

В публицистиката си Ботев рисува потресаващи картини на робската действителност - Страшен хомот, какъвто тежи и до днес на врата му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жегли, тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в които са заковани и ръце, и нозе, и ум, и воля - с една дума зло, варварско зло..."/"Народът вчера, днес и утре"/. Тази разгъната метафора показва поколения българи, които са подложени на физическо и духовно унищожение. От Мурада до Азиса единствената промяна, разкрита чрез паралелни антитезни синтактични конструкции, е въвеждането на узаконеното насилие. Псевдоцивилизоваността на поробителите не осигурява предпоставки за развитие на българите.

Чрез хронотопа минало - настояще - бъдеще, заявен още в заглавието, Ботев мотивира състоянието на народа и изхода от него. Миналото и настоящето са уеднаквени под знака на робството. Експресивни характеристики на Османската империя, постигнати чрез битово - разговорната лексика - "тиква", "търбух", "кратуна", подсилени от представата за биологичното състояние на болния човек", умиращ човек", труп на смъртния одър", показват, че за Турция няма бъдеще на Балканите. А бъдещето на народа според публициста е светло, макар и трудно постижимо. То минава през народната революция". Ботев е категоричен - само чрез борба народът днес може да измие" срама и да защити достойнството, националната гордост и самочувствие на народа вчера" и да осигури перспектива за народа утре".

Тука майка се разделя със син, жена с мъж, сестра с брат, деца дребни с бащица и всяко думаше: Жива раздяла! Прощавай, синко, прощавай, татко, прощавай, брате..."/"Примери от турското правосъдие"/.

Проблема за робството проникновеният народопсихолог свързва с характерни за българина качества. Лишените от свобода българи не само че нямат бъдеще, но претърпяват процеси на морална и психическа деградация. С гняв, негодувание и болка нарича Ботев народа "скопен вол", вол в хомот", роб на бръсната глава и на килимявката, роб и сам на себе си"/" О, темпора, о, морес!"/. Безмилостно критикува търпението и смирението му и с болка пресъздава тези черти в българската психика, формирани под въздействие на робството. Често изображенията на народа са пропити с безнадеждно мълчание, а това според Ботев е най-голямото предателство - страха, самодоволството, унизителното очакване да дойде Месия и да ни избави от това гнусно и отвратително положение". /"Аз обичам своя