Лирическият Аз и другите в Ботевата поезия

Лирическият герой е централният образ - характер в отделно произведение или в цялостното творчество на определен художник на словото. Той е този обобщен и същевременно индивидуализиран образ, който е художествено натоварен да изрази мирогледа на своя създател. Основният лирически човек може да бъде моделиран като изначално дадена, завършена във времето духовна същност, но по-често неговото присъствие е динамично.развиващо се. В контекста на конкретната поезия той се променя. постепенно изгражда своята ценностна система в съгласие с личностните критерии на автота и с повелите на историческия момент.

От такъв еволюуращ тип е лирическият герой в Ботевата поезия. По своята обществена характеристика той е борец-революционер, всеотдаен на освободителната кауза в нейната национална конкретност и общочовешка универсалност. Ботевият основен лирически персонай драматично пътува напред, нагоре, към високото пространство на подвига, където се осъществяват всичките му стремления и се доказват ценностните му качества.

Образът на бореца за свобода е проектиран на фона на мрачно-лиричната визия за робската действителност. Юнакът, моделиран в народните песни, хайдутинът, също свързан с фолклорния епос, в творчеството на възрожденския ни поет се превръщат в обемни метафори, имащи за цел да подготвят революционера - основният герой на Ботев.

В стихотворенията му експонира една интересна многоизмерна връзка м/у личността на твореца и неговия лир. субект. Обременен от автобиографизъм, поетовият персонаж най-често е изразен чрез "Аз" позиционната форма. Понякога "аз"-ът разширява своя обем и от ниво текст се ътрансформира в общественото "ние", но и двете първолични местоимения субективизират героя, доближават го до индивидуалните характеристики на неговия създател. В същоъо време, като литературен герой, Ботевият персонаж естествено надреазства мащабите на индивидуалното и обобщава в себе си житейската филисофия и дух.същност на цяло едно революционно поколение, реализирало голямата цел на българския Ренесанс - нац.освобождение. Когато поетът желае да покаже мащабния, обемен образ на своя лир.герой, той го дистанцира от себе си, дори го назовава със собствени имена - "Чавдар войвода", "Хаджи Димитър", "Васил Левски". Пространствената дистанция м/у поетовия "аз" и основния лир.герой в тези случаи върви успоредно с духовното родство м/у тях и с пълното им припокриване като нравствено-епични и борчески същности. Тази честа смяна на позициитя,чрез които е изразен художествният човек - "аз","ние","той","те" е нужна на поета, за да аргументира необходимостта от всеобщност на борбата. Като цяло в стихоитворенията на Ботев връзката поет-лирически човек се осмисля като връзка на художествено двойничество, на вътрешна тъждественост.

От "Майце си" до "Хаджи Димитър" и "Обесването на Васил Левски" поетическият персонаж непрекъснато обогатява своята ценностна система, позитивно израства, домогва се до универсалните представи за достойна човешка личност, действаща в съгласие с повелите на конккретно- историческия момент и на времето изобщо. Драматизмът в нейната всечовешка универсалност е драматизъм на неговия неудовлетворен и търсещ осъществяване дух.

Традиционен начин за изява на Ботевия човек е диалогът. Той непрекъснато води разговор, диалогизира със своите зрими или пък невидими