Ботевата Елегия гневно изобличение

на философията на търпението и примирението

На пръсти се броят онези българи, които с целият си живот до най-върховна степен са въплатили в себе си положителните качества и мъдростта на своя народ и още приживе са заслужили правото директно да се обръщат към народа си, а след смъртта си продължават да живеят в поколенията и със своите въпроси да тревожат и разбуждат тяхното съзнание. Kато Паисий със знаменитото си обръщение О, неразумни и юроде, поради що се срамиш да се наречеш Българин?, Васил Левски с многозначителното Народе!!! и - разбира се - Христо Ботев, цялата проза и поезия на който са пряко адресирани към собствения му народ. Ярък и неповторим пример в това отношение е стихотворението Елегия ( 1870 г. ) , което започва:

Кажи ми, кажи, бедний народе,

кой те в таз робска люлка люлее?

И още с първите си строфи, с началната метафора, подтиква читателя към размисъл. Постигнат е поразителен ефект: думата народ е снабдена с едно единствено прилагателно бедний, но именно то е, което отключва в съзнанието ни мисли за нерадостното съществуване на народа в условията на варварското владичество, а прилагателното робска не оставя никакво съмнение, че по-тежко не може и да бъде; думата люлка свързваме със спане и съненост състояние далеч не похвално за един народ; директното питане кой те люлее , не оставят възможност отговорът да бъде премълчан. Следващите думи подсилват вече поставения въпрос и ни насочват към отговор, който не вещае нищо радостно:

Тоз ли, що спасителят прободе

на кръстът нявга зверски в ребрата,

или тоз, що толкоз годин ти пее:

Търпи, и ще си спасиш душата?!

Той ли ил някой негов наместник,

Син на Лойола и брат на Юда,

предател верен и жив предвестник

на нови тегла за сиромаси,

нов кърджалия в нова полуда,

кой продал брата, убил баща си?!

Удивителна е способността на Ботев да съчетава привидно далечни по своята същност или историческа хронологичност явления и характеристики и да ги подчини на една определена художествена идея: от Юда и мъчителите на Спасителя, през Лойола и фарисеите, които пеят: Търпи и ще си спасиш душата, до нов кърджалия в нова полуда. Всичко е казано в границите само на няколко стиха, прекъснати внезапно от краткия като изстрел въпрос:

Той ли? кажи ми.

Следва многозначителното:

Мълчи народа!

Един отговор, от който ни полазват тръпки и който не може да се отмине без сериозен размисъл.

Някои изследователи пишат, че заглавието ЕЛЕГИЯ било избрано от Ботев едва ли не погрешно, но аз възприемам заглавието като неразделна част от стихотворението. А Елегия буквално означава жалост. Ботев е обзет от неизмерима жалост за своя народ, може би не толкова затова, че народът страда, а затова, че мълчи. Той обича силно народа си и нито за миг не забравя, че е негов син.

В следващите стихове има потресаващ трагизъм, но и чувство за огромна сила и