Смисълът на човешкото съществуване поета и публициста Ботев вижда в активното присъствие в живота, в борбата. В творчеството си той призовава за отърваване на човека от страха, егоизма и малодушието. Жертвата в името на този идеал се превръща във висша нравствена норма за него тя е о опиянение на духа, и реалност. Трагично е завършил екзистенциалния път на героя в елегията Обесването на Васил Левски. Негов дом е цялата майка България, безнадеждно оплакваща гибелта на своя един син. Но тъкмо стойностите на извървения героичен път осмислят подвига на героя, неговата неизчерпаема енергия, невероятната му сила дори в смъртта:

Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Смъртта на юнака, на най-големия, на единствения син на поражда мрачна печал и горестни ридания. Но поражда и възхищение пред силата и мъжествеността на увисналия на бесилото, пред неумиращото му юначество.

Център на всемерната скръб е бесилото на героя. Творбата е изключително пестелива откъм всякакви биографични подробности и конкретни обстоятелства. Тя държи да каже, че Левски е жертвеният син на родината-майка. Със смъртта на сина спасението изглежда невъзможно, една безумна, отдалечаваща се надежда. Смъртта на героя обрича света на болка и страдание, но тя е повеля за мисъл към спасението. Саможертвената смърт призовава да се направят нови връзки между черната робиня и черното бесило, да се проумява и трагичният облик на свободата.

В лирическото говорене на стихотворението фигурата на майката е средищна. Между нея и родината е поставен знак за равенство. Майката е част е част от поетическата зона на покрусата и неутешимата скръб. Нейно е преобразяващото се състояние на плача. Нейната тъга е определяща за настроението в лирическия текст. Срещу фигурата на страдащата майка-родина стои черната фигура на гарвана птица със зловещо излъчване на тъмна сила, пророкуваща смъртта на най-свидния български син. Гарвоновият грач е овертюра към зловещата симфония от звуковете на ужаса, отчаянието и хаоса. Зимата е смъртта на природата. Снежната виелица е с измеренията на катаклизъм, поразил всички надежди за свобода. В последния куплет липсват всякакви живи същества. Родната земя може да бъде оплождана само от зли песни, зимни вихрове, студ, мраз и плач без надежда. Когато битието е в кризис, трябва да се търсят изходи. Трябва да се намерят фигури, които да спасят надеждата, да очертаят нови пространства на подвига, без които е немислима българската свобода.