Смисълът на живота и смъртта според

стихотворението Майце си на Христо Ботев

Животът е най-ценният дар за човечеството от прирордата. Всеки по различен начин и критерии оценява своето съществуване и винаги намира мотив, причини или желание за малко повече от всичко. Този проблем е актуален за всички времена и търсейки отговор геният Христо Ботев разглежда различни по тематика въпроси , вълнуващи българина през Възраждането. Възникването на нови идеали и нов начин на мислене, отделящ се от патриахалната ценностна система по онова време, създават и новия лирически персонаж в българската лирика. Стихотверението Майце си е онова най-ранно поетическо свидетелство, което изгражда първата ни представа за духовно-психологическия и емоционален свят на Ботевия лирически герой.

Адресирано към майката като най-последна и висша стойност на живота, то отразява тревожното и мъчително лутане на личността между порива за пълноценен живот и усещането за мрачна безперспективност, за неизбежно погиване. Животът на героя е обезсмислен няма ценности и причини за съществуване. Мотивът за самотата неразбраността прекъснатите родови връзки и изчезването на патриахалните ценности в семейството водят до фаталния край на лирическия персонаж.

Още в лирическото начало на стихотворението Майце си поетът въвежда основния конфликт между младия лирически аз и страдащата майка. Героят е неразбран от наи ближния и обичания човек- своята майка. Прекъснати и нарушени са родовите връзки, семейната хармония и всичко това води до тежкото наказание на сина, лишен години наред от топлите думи на майка си- неговата единствена опора в живота. Тежкото му състояние на скитник, злочестен разкрива неговото отчаяние от всичко случващо се около него, разочарованията и омразата, които изпитва към целия свят пълен със страдания и мъки. Скитничеството е неговата неизбежна съдба, той няма идеали, в които да вярва или възмойни за осъществяване. Тази нецеленасоченост и бездействие бавно убиват надеждата за живот у лиричния герой. Младостта му бавно съхне от липса на мотиви, които да съживят неговия дух.

Самотата на Ботевия лирически герой се изразява силно в началото на третата строфа в творбата. Той няма приятели, които наитина да нарича ближни. Не може да споделя своите лични изживявания, своите мъки и страдания, които го тревожат. Той е сам сред обществото неразбран от най-близките си. Тази отдалеченост и отстраненост погубва личността, несподеляйки своите цели и скривайки цялата тъга в дълбините на душата си. С фалшивата усмивка той се приобщава ким останалите, но никои не разбира неговата безкрайна самота.

Нарушена е хармонията в живота на лирическия аз. Чувствата, които карат човек да осъзнае и оцени своето съществуване- любовта, вярата, надеждата вече не са едно цяло също както неговия живот. Героят е млад, но страдащ, безсилен да продължи своч път, защото няма подкрепа от никого. Едниствената посока, към която е тръгнал е пътят към смъртта, тя бавно настъпва и изгаря лирическия герой. Мотивът за огъня разкрива бавното стихване на човешкия живот, последния