БОТЕВ "КЪМ БРАТА СИ"
/анализ/

Кобур за пищова >>>

Заглавието звучи като послание, като изливане на лирически чувства, като обръщение към друго близко същество. Братът е носител на идеята за кръвната връзка, за родовото, той е част от пространстовото на дома.

Първият стих потвърждава това очакване, звучи интимно: Тежко, брате... и чрез това обръщение се скъсява дистанцията (речеви жест). Лирическият аз не е в пространството на дома, той е между глупци неразбрани (ретроспективно обогатяваме представата за тях от Възрожденската литература - Паисий: неразумни юроде, Чинтулов: заспал народ, Славейков: масата, която не може да чуе лирата на твореца, на водача). Азът е дистанциран и от тях, той е духовно самотен и затова душата му в огън тлее. Намеква се и за мъките в ада чрез сърцето ми в люти рани (сърцето е ключов образ).

Във втора строфа за пръв път се въвежда образа на отечеството = родина, представата за което е свързана с възрожденския пласт в националното съзнание. Загатва се и за завета на това отечество, който ще бъде свързан с националното освобождение. Лирическият аз се възмущава от самия себе си, от факта, че губи сили - тия глупци като мразя. Той започва своето пътуване, но не във физически смисъл, а в смисъл на духовно съзряване, изпълнен е с мрачни мечти, с мисли бурни. Противно на очакванията мечтите на младия човек са мрачни, но пътят към истината минава през духовното съзряване и през страданието. Налага се образът на разпънатия Христос чрез метафората за разпънатата млада душа на лирическия аз. Душата му е изпълнена с болка, страдания, а междуметието ах в трета строфа е израз на тези чувства. Отново се появява образът на сърцето, което тук страда и е самотно, а в следващата строфа ще играе в отзвук на народната съдба.

Зададеният лирически въпрос: кой... ще намери отговор в началото на четвърта строфа чрез двойното отрицателно местоимение: никой, никой!. Лирическият аз е сам, лишен е от правото на радост и свобода.

В тази строфа се налага образът на плач-а и народа. Плачът в поезията на Ботев е смислов синоним на безсилието, на робското примирение, на мълчанието. Народът е жертва, мъченик и затова лирическият аз е изпълнен със страдание, горчивина, но и непримиримост към овчедушието. Самият той скришом плаче, изпълнен е с тотална безнадеждност и неговият плач също символизира робско примирение.

В пета строфа се появява образът на народен гроб, който в следващите текстове ще се пресемантизира в образа на гроба на Христос.

Последната строфа също започва с двойно отрицание: нищо, нищо!. Разочарованието на лирическият аз е свързано с факта, че братът също е от чуждите. Неговата душа е клета, глуха, сляпа за страданията на народа, но и неспособна да говори. Образът на народа е сакрализиран, неговите мъки са свещени. Неговият плач смислово е изравнен с гласа на Бога. Въпреки усещането за тотална безнадеждност в тази последна строфа се чувства нещо ново, това е глас искрен, благороден. Чува се гласът на лирическия аз, което все още е само една илюзия за говорене, за пробуждане. Тази елегия заедно с Майце си обогатява, очовечава образа на лирическия Аз.