ЕЛЕГИЯ

Христо Ботев

Внушителна експликация на ужасяващата национална трагедия Ботевият текст разгръща в стихотворението Елегия чрез образа на страдащия народ мъченик. Той е описан като невинен обект на хищническо раз-терзаване и поглъщане, на садистично малтретиране и бавно умъртвяване. Творбата израства върху контрастно засрещащите се представи за уязвимото и жертвено-безпомощно народно тяло и първичния варварски и ненаситен глад на поробителя. В тази крайно противоестествена, доведена до гротесковост връзка между силния и слабия, между палача и жертвата, е подчертана нескончаемостта на народната агония, нейната безкрайна удържаност между непоносимостта на страданието и неокончателността на умирането. Няма покой и смърт, премахващи болката за това тяло хем живо, хем голо и вече раздробен скелет; то е дъвкано, смукано, разяждано до последната си материална ипостаза пише Ина Пелева в Ботев. Тялото на национализма. В творбата е вплетен библейският мотив за кръстните мъки кръстът е забит в живо тело като тук кръстът и тялото са лишени от традиционната си християнска ситуираност и функция: не тялото е разпнато на кръста, повтарящо неговата форма, а кръстът е забит в тялото. Той болезнено се врязва в народната плът, заставя я да кърви и да се раз-единява, превръща я в знак не просто на христянска святост, но и на страдание, което няма своя култулно-исторически аналог. Така според творбата на Ботев робството надраства общоприетите в християнския свят критерии за мъченичество. То вече е страдалческа непомерност, някаква умонепостижима кулминация на незаслуженото и неоправдано тържество на хищника над жертвата, на свирепството над кротостта.

В Елегия поругаваната телесност на българското е парадоксално положена между два битийни полюса младенчеството/робска люлка/ и смъртта/камък гробен/. Люлката е специфичен ботевски образ метонимия на детството и детското. Когато към нея се прибави метафоричното определение робска, тя става идеологически натоварен знак символ на духовната недоразвитост, неосъзнатост и малоценност. Така оценката за народа в Елегия започва да се раздвоява: той е не само безпомощен и слаб, но и духовно невръстен, изостанал в развитието си, принудително удържан в състояние на инфантилност. Това е снето и в немотата на народа, в неговата безсловесност,в неспособността му да произведе думи, което посочва към неговата дефектна човешкост и указва сриването му към не-разумност. От тази позиция между люлката и гроба се очартава имплицитна смислова примиримост:мъртвецът е същата неживост като неродения за собствения си разум/ИнаПелева/.