КОМЕНТАР НА ТЕКСТ

от стихотворението Борба на Христо Ботев

"Боже, помилуй - грешен съм азе",

думай, моли се и твърдо вярвай -

бог не наказва, когото мрази...

Тъй върви светът! Лъжа и робство

на тая пуста земя царува!

И като залог из род в потомство

ден и нощ - вечно тук преминува.

И в това царство кърваво, грешно,

царство на подлост, разврат и сълзи,

царство на скърби - зло безконечно!

кипи борбата и с стъпки бързи

върви към своят свещен конец...

Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

Борба е поредното възрожденско стихотворение на Ботев, написано като желание за промяна. То не е изповед, както редица други стихотворения, а обръщение, дори обвинение отправено към народа, примиряващ се със злата си участ, осъден да носи тежестта на робството и забравил вкуса на свободата. Борбата е представена като идея в различни аспекти борбата с поробителя, борбата с родоизменниците, дори борбата със самия народ. Лирическият герой непримиримо следва идеята си, защото желае той и народът му да бъдат свободни.

В началото на стихотворението откриваме, че християнското триединство вяра, надежда и любов не намират опора в тази епоха, която Ботев показва и тук те са причина за преходното състояние на героя между живота и смъртта. Няма ли ги тези ценности, остава разкаянието, молбата за по-добър живот, молба за свобода или смърт. Народът няма ценностен модел, който да последва, липсва му вярна преценка и му остава единствено да се моли. Твърдата вяра е понятие не ясно за обществото, лирическият герой се бори срещу това, призовава хората да си върнат вярата. Това изглежда невъзможно, защото те нямат надежда и ако тя умира последна, те са останали просто хора, лутащи се из лабиринта на робството, без вяра, без ценности и без мечти.

Олицетворението на вървящия свят разкрива минаващото време, годините на мъчение и неправда, годините през които надеждата е изгубила своя смисъл като християнска ценност. На лъжата е придаден човешки образ, а именно тези, които се отричат от вярата си в името на материалното. Слепци с очи е оксиморон, присъстващ в много от поезията на Ботев, макар и казан под друга форма. Тук това са чорбаджиите, те управляват чрез богатство, спечелено на гърба на другите. Духовниците, представителите на Бога предават възможно най-ценното у един човек вярата. Използват я за да трупат богатство, без значение, че така разрушават обществото, останало цяло единствено и благодарение на малцината, които са вярвали в свободата