Петко Славейков

Бойка Войвода

Мина ся късна вечеря,

време петляно настава;

силна му буря вееше;

буен дъжд рукна отгоре,

Бойка от къщи излиза,

буря й в нищо не бърка,

буен дъжд воля не спира...

Бойка саминка излезе,

тя ся към чучур упъти,

там над реката под брястът.

Седна саминка на камък -

на саморасъл бял камък,

седна там Бойка да чака.

Бурята тихна, утихна

и дъждът секна, престана.

Буен си порой протече;

страшно шумеше реката -

бряг ся над нея ронеше.

Бойка не гледа, не види

страшна ми върли стихии

как си бушуват, върлуват.

В мисли ся беше вглъбила:

нейните тежки въздишки

сливат се с речно шумтенье.

Вече петлите пропяха.

Полунощ стана, настана.

Бойка ся дигна, та стана,

в мрак ся наокол уникна,

уникна и ся ослуша.

Нийде ся нищо не види,

нищо отнийде не чува;

само звездите над нея

изново на свод небесен

ясно блещяха, трептяха.

Бойка ся жално нажали,

от очи сълзи пророни,

тръгна, назад ся повърна;

две стъпки Бойка пристъпи,

застана, пак ся ослуша.

Стъпки ся чуха надясно -

стъпки на Бойка познати;

знайно си лице идеше:

млад Стоян, млада войвода,

Бойкин ми драгий годеник -

годеник, верен любовник.

Срещна го Бойка посрещна

весела вече, засмяна

и му благатно подума:

- Видиш ли, драгий, чакам тя...

- Бойке ле, мило байново,

прошка, задет ся забавих.

Снощи си късно получих

писмо от нашът войвода:

скоро, по-скоро да стана,

вярна дружина да сбирам,