Захари Стоянов написва първото по труда си мемоарно произведение в българската литература през 1884г.-Записки по българските въстания.Тази книга се появява в сложен период от българския обществен и културен живот.Въодушевлението от свободата бързо е отминала и хората са се изправили пред нови проблеми и грижи.Една от големите не само литературни болки е разпадането на едни и създаването на нови форми на обществен живот.Те утвърждават фигурата на практичния,прагмантичния човек,за когото личният интерес е в основата на поведението.Тази прекомерна съсредоточеност върху личното води до сериозен разрив с обществените идеали и цели,така както са ги формирали някои от водещите деици на Българското възраждане.Политическите борби и безогледното преследване на егоистични интереси тъкмо това правят-те налагат усещането за дълбока криза в обществения морал.От една страна застават светлите примери за истински поборници,а от другата са оцелелите поборници за гечинмека,както се изразява Захари Стоянов.Сблъсъкът обаче няма само личностни измерения,не е проблем за поведение на отделни хора,в по-общ план става дума за съдбата на националния идеал.Човека пожелава да си найде гробът,защото вярва че съществуването има някакви по-висши проекции и смисли простиращи се отвъд хоризонта на собствения му живот.

Захари Стоянов тръгва в своята книга от точно тази точка-от проблематичната съдба на българския национален идеал.Знаейки от собствен опит ,че чужденците са основната опастност за този идеал.Коварните и дори демонизирани образи на чужденци,които са очертани така ярко и жлъчно в предисловието ,са продукт именно на подобното разбиране.