< АРИСТОТЕЛ БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ >

Биографични данни и основни съчинения на Аристотел

Ако с делото на Платон в историята се появява идеята за философия, то след Аристотел вече имаме понятието за науката философия. Обичайно е да се смята, че една идея е винаги по-богата от едно понятие: идеята някак подчинява понятието и то изглежда само страна от една цялост. Но в този изглед тъкмо понятието е това, което по най-добър начин представя само по себе си неизразимото богатство от образи и образци, роящи се в светлината на една идея. В понятието идеята е сякаш укротена, вложена в руслото на един мисловен ред и поради това - осигурена от набезите на разводняването в красиви, но често пъти - случайни хрумвания, в добри, но често пъти - твърде субективни намерения. Не толкова доброто и не толкова красивото са цели на понятието, а най-вече - истината. Затова понятията, .видяни в тяхната чистота, следвани в тяхната логическа свързаност, представяни чрез необразни формализации понякога уморяват, ако ли не - направо доскучават. Затова и понятийното мислене изисква своего рода героизъм и себеотрицателност, изисква изчезване в предмета, станал обект на мисленето. А когато този обект е самото мислене, себеотрицанието се налага дотолкова, че мислещият започва някак съзнателно да разглежда себе си като случаен по необходимост миг в хода на всеобщото.

Това обяснява донякъде защо обичайно се смята, че Аристотел е по-ограничен гений, по-сух мислител, по-скучен автор в сравнение с Платон; но това обяснява и обичайния възглед, че тъкмо с Аристотел в историята се полагат началата на собствено научното подхождане към света: не се иска много труд, за да се види, че в началото на почти всички въведения към логиката, психологията, биологията, езикознанието, поетиката, теологията, политологията, историята на философията, етиката, естетиката и дори географията стои името на този по-ограничен гении. А ако не точно името, то поне онази формула, с която векове са започвали и свършвали теоретичните спорове: Magister dixit, Учителят каза.

Във време, което трудно признава стабилността на авторитети и се дразни от схоластични техники в доказването на истини, все пак не е излишно да се знае, че всяко смислено разсъждение не може да мине без принципни утвърждавания, без метафизични предпоставки, без необходими следствия. Казано накратко: не може и без Аристотел.

Разбира се, никой не е длъжен да започва и свършва с Magister dixit и да предполага под учител древния мислител; никой не е длъжен да харесва например повече Аристотел от Платон, науката - от поезията, истината - от доброто. Просто нещата в случая не изискват сравнения и убеждения, а единствено - яснота дори и тогава, когато не са ни по душа. Ала разгледаме ли по-отблизо душата откъм яснотата й, можем да се убедим, както казва Флобер, че всички притежаваме ужасни и скучни дълбини и да решим да се насочим навън, към яснотата на самите неща.

Към тази яснота на нещата като обичайни вещи, материални предмети, субстанции за пръв път себеотрицателно се насочва Аристотел. Поради това той е изглеждал, пък и все още изглежда някак чужд на човешкото, твърде човешкото обкръжение в Платоновата Академия и сред Атинските храмове. За това, естествено, е допринесла и традицията, която неслучайно е виждала в Аристотел не толкова древен грък, а по-скоро християнин преди Христа. Впрочем съвременниците му са усещали тази негова отчужденост и как на подбив са му казвали Четецът, т.е. характеризирали са го с прозвище, описващо една робска работа: в Древна Гърция четци, писари и възпитатели са били съответните роби или метеките, чужденците в даден град. Само седемнадесет години от живота си Аристотел не е метек - именно първите седемнадесет, когато живял семейството си в Стагира, градът, където се родил през 384г.пр.н.е. По името на града му казвали, и още му казват Стагирит. Баща му Никомах бил лекар в двора на