Безсмъртните образи на Дон Кихот и Хамлет са вълнували мислещите хора от различни времена и народи. Те привличат интереса и на съвременния човек. Учени литературоведи, философи и психолози са изписали много страници, за да изяснят тяхната същност, съпоставяли са ги и са търсили сходни черти и различия между тях. Наистина, на пръв поглед между тях като че ли няма нищо общо. Могат ли да си приличат блестящият високообразован принц на Дания и обеднелият идалго, захвърлен от съдбата в дълбоката испанска провинция, загубил разсъдъка си от четене на посредствени налудничави рицарски романи.Пред физически съвършения Хамлет Дон Кихот и външно изглежда като жалка карикатура. Това обаче е само на пръв поглед. По жизнена философия, нравствени възгледи и постъпки те си приличат като едноутробни братя близнаци,рожба на една и съща историческа епоха - късния европейски Ренесанс,много често характеризиран като "криза на Ренесанса".Същността на тази пли лика се корени в обстоятелството, че и Хамлет, и Дон Кихот са плод на една и съща естетика, на един и същ подход към изкуството,противопоставящ поезията на идеала и прозата на действителността. Един елегантен начин за представяне на това противоречие представлява изобразяването на лудостта. Така всеки, който носи в сърцето си идеалите на честта, свободата, красотата, справедливостта и любовта изглежда луд в очите на прагматично ориентираните хора. Ренесансът бележи края на Средновековието с неговото невежество,аскетизъм, схоластика и грубо господство на църквата и възвестява началото на нови времена - на свободомислие, вяра в силите на човека,разцвет на науката, изкуството, културата. Човекът от тази епоха получава ново самочувствие. Той вече не се надява само на Бога, а разчита преди всичко на себе си. Дон Кихот и Хамлет са носители на възвишените ренесансови идеали.Жестоките условия на живот обаче не им позволяват да ги осъществят в живота. Те са изключителни личности, но не могат да се преборят с по-силните от тях обективни обстоятелства. Това ги прави истински трагически герои, неразбрани и обявени за ненормални. Дон Кихот и Хамлет обявяват война на злото в света. Хамлет не може да се примири с неправдите, защото е дейна и честна натура, но да ги победи - няма сили. Чувството за самота до крайна степен засилва трагизма на героя. Сам срещу престъплението, лъжата и порока, той се потапя в "море от мъки" и иска да им сложи края. Срещу злото в живота се опълчва и Дон Кихот, но Сервантесовият герой действува без да разсъждава и в своето безразсъдство е убеден, че ще постигне целта си. Дон Кихот и Хамлет са мъжествени борци. Единият с престорена, а вторият с откровена лудост тръгват на бой с неправдата. И двамата са еднакво "безразсъдни". Не е ли безумие да се опълчиш сам срещу злините в живота? И за двамата са нетърпими "гаврите и бича на времето,неправдата на силния, на гордия презрението...потъпкването на законите,безочието на властта..." Забравили за себе си Дон Кихот и Хамлет безкористно се стремят да променят света, да възстановят нарушената хармония в живота, да възвърнат изгубените нравствени ценности, за да може човекът да изпълнява своето велико предназначение на земята. В "безумието" на Хамлет и Дон Кихот се съдържа дълбока мъдрост. Когато слуша какво говори Хамлет, успешно играещ ролята на умопобъркан, Полоний казва:"...това е лудост, но има система в нея." След случката с лъвовете Дон Диего де Миранда е принуден да признае, че всичко в обясненията на Дон Кихот е премерено "на везните на самия разум". В лудостта и на Дон Кихот има система, а там, където има система, там господствува разумът,защото системата е винаги плод на разум. Тя представлява една оформена жизнена позиция, съвкупност от основни принципи на отношението на човека към живота и хората. Неопределени са границите между разсъдъка и лудостта у Хамлет и у Дон Кихот. По този начин Шекспир и Сервантес дават на човечеството най-добрите уроци по мъдрост чрез устата на двама "луди". Дон Кихот и Хамлет наказват злото. Наказват го, а не отмъщават.Отмъщението разрешава конфликти между хора от определен кръг. То се поражда от лично раздразнение. Наказанието се осъществява от името на цялото общество. То се основава на общоприети нравствени принципи,издигнати в закон. Хамлет не отмъщава, а наказва. Той е лично засегнат - убит е баща му,узурпиран е престолът, който по право му принадлежи. Но не това е двигател на действията му. Те са породени от нещо по-дълбоко - неговата душевна хармония не може да се примири с разкъсаните връзки на времето,той иска "да намести неговите изкълчени стави". Хамлет не отмъщава на Клавдий, на кралицата и