Безсмъртието на духа

Създадена през първото десетилетие след Освобождението, Епопея на забравените откроява творческите търсения на Вазов, обусловени от времето. Новите социални реалии отварянето към света, рязката поляризация на общественото пространство, разколебаването и дори изчерпването на възрожденските идеали всичко това изправя българина пред необходимостта да осмисли себе си и своето място в човешката история, да изгради опори на националната си идентичност, да преодолее комплекса от историческата си изостаналост. Чувствителен към всичко, засягащо българското съзнание, Вазов долавя потребността чрез творчеството си да конструира такъв образ на българската история и българина в нея, с който, съхранявайки го като историческа памет, народът да може да живее в самоуважение и със самочувствие сред другите (А. Дамянова ). Историята е тази, която задава ценностните измерения на националното битие, нравствените ориентири на настоящето и основанията за бъдещето. Не случайно поетът се обръща към недалечното минало, към епохата на Възраждането, за да проследи етапите на народното пробуждане от първите прояви на национално самосъзнание до величавия подвиг на опълченците при Шипка, да потърси поривите и вълненията на епохата, върховите проявления на националния дух, да даде свой отговор на драматичните въпроси, които времето поставя. Той подхожда към тази епоха не толкова от историческа, колкото от философска и морално- етична позиция. Прославяйки в цикъла величавото и възвишеното в делата на духовните водачи на народа, Вазов утвърждава силата на духа и достойнството като иманентни качества на самия народ. Чрез Епопеята поетът създава национален мит, търси място на своя малък народ в голямата човешка история, превръща не далечното минало в абсолютна мяра за национално величие. Независимо, че някои от събитията, претворени в Епопеята, са отдалечени само на десетилетие, времевата дистанция е епопейна, ценностно обусловена, миналото е обговорено като епоха тъмна, непозната, основната темпорална единица е век. Тази дистанция предопределя начина на изграждане образа на миналото като един свят на титанични личности и дела (М. Цанева ), обуславя композиционния принцип на цикъла. Не историческата последователност на събитията и героите, а значимостта и величието на делата им отрежда място в Епопеята.

Не случайно цикълът започва с одата Левски. Като личност и дело Апостолът на свободата синтезира най- ярките черти на времето, висшите нравствени добродетели на епохата. Името му е синоним на безкористна служба на народа, на жертвеност и себеотрицание, икона на освободителната борба. Като първо произведение от цикъла одата разгръща неговите основни смислови посоки, очертава характерните особености на избрания от Вазов творчески похват, начина на изграждане на образ, лирическия синтаксис. В текста, както и в останалите произведения от сборника, се задават двете темпорални измерения времето на миналото и времето на потомците. Връзката между тях е лирическият говорител в позицията си на отговарящ и оценяващ, на осмислящ и съпоставящ. Това е избраната позиция на преклонение и възхищение. Поетът не просто изгражда образите на духовните водачи на българите, не просто очертава екстремални събития от историческото битие на народа, но ги осмисля в един универсален етико- философски план, изгражда основни понятия за човешкото социално живеене. В този смисъл въвеждащия монолог на Левски в одата е увод към цялата Епопея. В него са експлицирани основни историко- философски проблеми за връзка между индивидуалното и колективното битие, за нравствения избор на личността, за индивидуалната отговорност към времето и историята, към народа и самия себе си в