Безсмъртието на бореца за свобода във вечната Ботева балада Хаджи Димитър

Стихотворението Хаджи Димитър е публикувано във вестник Независимост по повод годишнина от гибелта на войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Баладата тръгва от слуха, че Хаджи Димитър не е убит,а че е жив и готов за нови битки. В тази творба възвишеният български поет и революционер Христо Ботев за първи път довежда до край гениалните си идеи и завършва успешно житейския проект свобода и смърт юнашка съчетавайки елементи от различни светове от реалност и фантазия,митология и история,ден и нощ.

Умело и много убедително,Ботев доказва художествената идея за безсмъртието чрез смъртта. С помощта на вертикалния пространствен модел,идеаличната природна картина, хронотопа,както и съчетанието от силни чувства и емоционални паузи авторът въплъщава трагизма на лирическия герой. Но със своята саможертва той се пренася в едно различно пространство,в един вечен и съвършен свят,в сърцата и паметта на хората,където остава вечно жив. Не е подвластен на смъртта онзи,чийто дух е вече свободен,защото свободата е безсмъртна. Безсмъртни са и нейните защитници.

Още първите думи насочват към идеята за безсмъртие Жив е той,жив е. В контраст с обезсмъртяването се разгръща трагичното изображение на смъртта. Героят е представен в момент на физическо страдание,на границата между живота и смъртта потънал в кърви,смъртно ранен след активно участие в битка с враговете на народа. Ботев акцентира върху живия дух на Хаджи Димитър,а не върху мъртвото тяло. Смислово противопоставящите се стихове юнак с дълбока на гърди рана и юнак във младост и в сила мъжка са съседни,връзката между тях е подчертана чрез анафората. Д-р Кръстев определя като най-висш и основен момент в Ботевата поезия концепцията за смъртта като живот,придаваща на всички други мотиви вътрешен смисъл; да видим живота и смъртта не като опозиционна двойка,а като конфликтно единство,пред което разумът е безпомощен.

Именно на юнака като напрегнато средоточие на смъртта живот съответства и художествената организация на времето и пространството в Хаджи Димитър. Полето е символ на робската неволя и примирение,Балканът - на борбеност,юначество и вечна памет. Пространственият модел е копиран от митологията,колкото по-нависоко се отива,толкова по-идеално е всичко. Лирическият говорител използва деиксиса - там. Там на Балкана е израз,който поставя лирическия герой близо до безсмъртните богове на Олимп,толкова близо до бог. Смъртта на героя няма как да се случи долу в полето,защото тя е безсмъртие.

Освен че вписва различни перспективи една в друга, текстът драматично сблъсква конкретността,човешките мащаби на изображението с перспективата на космическото и вселенското. Чрез кръговата композиция,чрез употребата в нощните строфи предимно на глаголи от свършен вид в минало несвършено време,чиито значения се раздвояват между мигновеността и продължителността на умирането-и-неумирането времето е спряно.

Само с един стих,с един емоционален изблик,Ботев отбелязва идейната кулминация на творбата,екслипкацията,достигната с помощта на първите четири строфи Тоз,който падне в бой за совобда,той не умира. Тази пета ключова строфа,построена на принципа на алогизма,оксиморона,на тезата и антитезата носи идеята на произведението онзи,който живее и умира за националното добруване,за възстановяване на човешкото достойнство,е неподвластен на забравата. Физическата му гибел е начало на духовно безсмъртие. Тук се срещат и Романтизмът и Просвещението две епохи в световната литература. Според Романтизма свободата е стихия,която кара човека да преосмисли и промени битието си,докато според