Чудомир

Без късмет

- Жената бе, братче, жената - оплаква се бай Симо, шивачът от

казанджийската чаршия. - По цял ден мели, чумосва комшийките и подмамва

чуждите кокошки да носят в нашия полог, а вечер, като се прибере, кълне,

кълне, докато й се запенят устата.

- Да пукнеш - вика, - да се смряскаш, че и червеите да не могат да те

намерят. От моста дано цопнеш, кога се връщаш пиян вечер - вика, - че и

аз бял ден да видя! Мари, боже - вика, - какви бяха тия късметлии жени,

дето по два мъжа им измряха, а аз трийсет години вече от една рошава

маймуна не мога да се отърва?... Дано озъбен те намерят насред пазаря

агентите, - дума, - та и аз да се засмея един път в живота си...

Ей такива червиви приказки нарежда, знаеш, братче, и ми тормози

семейното положение.

- Цанке бе - думам й, - мъча се бе, гълъбо, трудя се и денем, и нощем да

те зарадвам и да се махна от тоя свят, ама не ме ще господ бе, душке! От

дете още, от пеленаче, мама, бог да я прости, е усещала, види се, че на

такава холера като тебе ще налетя, та със сърпа пъпа ми е отрязала, дано

ме хване инфекцията, ама на. Главата ми е била като пъпеш дълга, кога

съм се родил. Натискала я, горката, мачкала я да я прави валчеста, ама

не се пука, пущинята, и не се пука. И с въглен ме е парила по долния

край на корема, "клини" да ме не ловят, и с вряла вода ме е къпала, та

ми се е свличала кожата като на смок пролетно време, ама кога не е

писано на човека да мре, вари го, печи го - все толкова. На третия ден

от рождението ми пак ме посолила с две кила едра сол, по очите, по

устата и навред ме насипала, та съм заприличал на колибарска сланина,

ама ха де! Не ще и не ще! И замърсена светена вода с пръст от здравец и

босилек ми е сипвала в коритото, и козина, и перушина за "песцата" ми е

слагала във водата. По едно време, като нямаше мляко, започна да ми

дъвче залъци и да ме храни, ама й омръзна и почна да ми ги тика в устата

целички. Опъвам шия аз и очите ми изскачат като на малко гардже, кога

поглъща скакалец, ама насила не се умира!

Като поотраснах, седем пъти от дърво съм падал, три пъти от магаре и

веднъж във воденичен улей. И каруца е минавала през мене, и бясно куче

ме е хапало, и пчелите ме натиснаха веднъж и ме жилиха, жилиха, та се

надух като гайда, и с гъби съм се тровил - вместо да се спомина, все

по-голям раснах и все по левент ставах. Вземаха ме войник. Що бой съм

изял там, мале мила! И ефрейторът, и младшият, и старшият, и фелдфебелът

по азбучен ред са се изреждали да ме бият. И все толкоз. Като се

уволних, налетях пък на тебе. Събрахме се двамката, гълъбо - й думам, -

и почнаха войните. Войни, войни, войни!... И с турци, и с гърци, и със

сърби, и с англо-френци, и всички се свършиха, само тая с тебе се не

свърши. Нападна те фронтално, ти ми направиш обход и ми унищожиш

фланговете; окопая се някъде, ти ме откриеш; реча да те подмамя да ми

влезеш в територията, че да те подхвана оттам, ти се намъкнеш и не

излизаш. Рекох да сключа примирие - не щеш. И аз си кротувам и си плащам

редовно репарации, а ти думкаш, врещиш и не преставаш. Отчаях се и реших

да се спомина. Ще се отровя, рекох, и го ударих на вино. Пия вечер бяло

вино и ям печени дробчета, пия вино и ям кебапчета - не помага. Тогава

го ударих на черно. Черно вино и печени костенурки, варени крачка,

пълнени шерденчета. Наям се, напия се и на туй отгоре, като се върна в

къщи, пак ям, дано се пукна най-после и да се отървеш от мене, ама пак

не ще. И на ракия го обърнах, и на мастика, и на коняк, и със сода