Беломорието - българската врата към света*

Антон Ж. Иванов

Вече повече от половин столетие България е откъсната от бреговете на Бяло (Егейско) море. Една тясна ивица земя я разделя от свободните за корабоплаване световни морски пространства. Как стана така, че за 120-годишната си нова история българската държава само десетина години имаше излаз към Средиземно море, ще проследите в настоящата поредица.

1. В Сан Стефано България се нареди сред средиземноморските държави.

В края на 1876 г. на Посланическата конференция в Цариград пълномощниците на Великите сили съгласуват решение за възстановяване на българската държавност. В областите Мизия, Тракия, Македония и Южноморавско, населени предимно с българи, се обособяват два автономни вилаета (провинции), чиито граници обаче, подобно на тези на Българската екзархия, утвърдени от султана в началото на 70-те години на миналия век, остават твърде отдалечени от южните брегове на Балканския полуостров и от техните удобни и средищни пристанища. С това още при проектирането на модерната българска държава било демонстрирано нежеланието на Западните сили да я допуснат до свободното корабоплаване в Средиземно море, оставяйки я в зависимост от Османската империя.

Отказът на Високата порта да приложи реформените постановления на Цариградската конференция дава основание на руския цар Александър II да обяви през пролетта на 1877 г. война на империята на турците, която приключва с нейния разгром през зимата на 1878 г. На 19 февруари (3 март по нов стил) с. г. в градчето Сан Стефано, разположено на Мраморно море недалеч от Цариград, се подписва прелиминарен (предварителен) мирен договор между Русия и Турция, чиито основни положения се отнасят до формирането и устройването на единно автономно българско княжество. В отличие от проекта на Цариградската конференция, то получава значителен излаз на Бяло море от устието на р. Вардар до езерото Буру гьол (Порто Лагос), с изключение на Солун и Халкидика. Въпреки че границите на княжеството тепърва е трябвало да бъдат точно определени и то вероятно не би получило дебуше на Солунския залив, достъпът до Егея през Орфанския и Кавалския заливи осигурявал на България независимост в транспортните, търговските и културните й контакти с останалия свят. Самото солунско пристанище би било доминирано от българския внос и износ, още повече, че през 1875 г. е завършена железопътната линия Скопие -Солун, а линията Скопие София - Белово по това време вече е проектирана и след нейното построяване Солун е щял да се свърже с изграждащата се железопътна мрежа на България. Остров Тасос, който от 1845 до 1908 г. е във владение на египетската династия на Мохамед Али, също би попаднал под влиянието на непосредствените български тежнения и стремежи към укрепване и развитие