Христо Фотев

Белият кон

Кованото желязо на вратата

ме плашеше със десетте си копия.

А зад вратата сградата издигаше

над къщите самотната си готика,

червена във молитвата на покрива

и сребърна в очите на прозорците,

и сребърна в лицата на невестите,

наречени Исусови... Най-младата,

най-тихата, най-сребърната някога

пристъпваше спокойно до вратата.

Кованото желязо на вратата

прозвънваше със десетте си копия.

И от вратата весело излиташе

сестричката ми. Бързо ме целуваше

и заедно ний тръгвахме към къщата

единствена, при хората единствени,

които тя щастливо поздравяваше -

Бонжур ма мер.

Бонжур мон пер.

О, нашето отдавнашно завръщане

по улиците някога в хиляда

деветстотин четиридесет и първа

хиляда

деветстотин (четиридесет и втора хиляда

деветстотин четиридесет и трета,

четиридесет и четвърта... Господи.

И улиците се събраха на площада.

Другарю - усмихнете се, другарю.

Другарю мой. И думата растеше.

Единствената дума на площада,

която коронясвахме - и после

качихме я на коня си, най-белия...

Тя се усмихна, може би, на мене.

(Най-малкият бях аз) и ме издигна,

до себе си ме сложи... Оттогава

живота ми неспирно галопира

на коня й - и бялата му грива

се блъска във очите ми и страшно е,

и весело е...

Другарю - обърнете се, Другарю.

Вдигнете ме. Изглежда, са пречупени

нозете ми. Не срещнахте ли някъде

по пътищата коня ми - най-белия?

Как стана ли? Не мога да си спомня.

Не искам да си спомня. Помогнете ми

да го намеря. Казвате - ще дойде?

Отново ще се върне? О, Другарю,

благодаря. Не трябва да ме питате.

Повярвайте ми, вий не сте виновния.

Виновният съм аз. И после другите,

които непрекъснато ни шепнеха,

че вий не съществувате, Другарю.

Отсреща ли е болницата? В сградата

сестричката ми някога се учеше.