Представянето на балканските литератури в тяхната цялост и многообразие е все още истинско предизвикателство в България. Писатели като албанеца Исмаил Кадаре, румънеца Мирча Елиаде, сърбина Бранислав Нушич, турчина Орхан Памук или гърците Никос Казандзакис и Димитрис Псатас са добре познати на българския читател. Понякога той дори е склонен да отъждествява цяла култура с едно единствено писателско име.

Стойностната балканска литература, големите й автори са най-добрите посланици на човечност, толерантност, истина. Съдбата на литературата, понякога, или винаги рисува съдбата на обществата. Балканската литература описва нашата култура, манталитет, който включва не само ината, но и чувството ни за самокритичност и самоирония.

Сатирата на Балканите от края на XIX и началото на XX век е един от интересните феномени в новата културна история на полуострова. Необходимо е да се подчертае, че обект на сатира е не всяко явление, а само такова, отрицателната същност на което се проявява чрез комизъм. Последните десетилетия на века са богати с комични житейски парадокси.

Самите особености на процесите на полуострова, непоследователността в циклите на развоя им, липсата на дистанция във формите предоставят материал за разнообразната хумористична проза, за сатиричните формули на творците, дават канавата за весело-тъжния смях. Типично балканските предпоставки на развитие създават естествената среда и смешните приключения на обществените типове. Създават онази причудлива въртележка, която бе завъртяла и дребните съществувания, и едрите особи.

Конфликтът между два свята: единият вече европейски, в много отношения еманципиран, а другият - балкански, сурово-патриархален,затворен в себе си и суеверно- традиционен, ражда комичните контрасти и специфичния тип на хумора.

Именно в тази сложна епоха, в която времената сякаш се припокриват, формите на комичното, на фейлетона и сатирата се оказват една от най-динамичните форми, чрез които балканските писатели откликват на обществените нрави.

Ще се опитам да съпоставя тези балкански черти в творчеството на Бранислав Нушич, Алеко Константинов и Димитрис Псатас.

Госпожа министершата, Бай Ганьо, Депутатите не лъжат и в трите произведения присъства хумора във всички багри и нюанси в ролята му на важно стилистично средство.Предават се с особена достоверност характерни за балканските нрави черти, омесени в комични и заплетени ситуации.

Формата, реализацията и възпроизвеждането на смеха са твърде различни, както са различни и тези три творби. В художествената литература,за разлика от ежедневния живот, където смехът има безбройни