Христо Фотев

Балада за себе си след заминаването на Мария

Навярно мойте пръсти са студени,

но аз не мога вече да ги стопля.

Когато се събудя, ще си вече

заминала... Когато се събудя,

ще трябват много дни, за да си върна

лицето на света около мене -

на всички близки хора аромата -

сега не ми е нужна любовта им.

Като кама, забита във земята,

ще прозвъни самотното ми тяло.

И само любовта със силни длани

отново тъжната кама ще вдигне.

И аз отново страстно ще се врежа

в плътта на дните светли или тъмни.

Ще ме вълнува всяка нова среща

с цветя и птици, с хора и дървета.

Ще ме разплаква всяка чужда болка,

а всяко чуждо щастие внезапно

ще ми напомня бързите ти стъпки,

докато неусетно те забравя...

И аз ще се събудя. Ще потъна

в уханната вода на свойте нощи.

Небето - ярколюспесто - ще падне

във чашата ми като златна риба.

На своите приятели отново

ще подаря най-светлите си думи

и ще се смея, ще кънти в гласа ми

онази властна радост, че живея.

Жените ще минават с пъстри дрехи

и в бяло, ах, цветът на тишината,

една жена ще ме докосне кротко -

ще каже, че е мислила за мене...

Коя е тя? Къде е тя? Не зная!

Аз само зная, че дълбоко в мене

остана любовта, навярно утре

отново ще се влюбя. Трябва всички

да сме безумно влюбени, тогава

като децата мислиме красиво,

сънуваме звезди, говорим дълго

с дърветата като с любими хора.

Аз ще живея! Ще живея, както

човешката ми жажда повелява,

и всеки има право да осъжда

или приветства моите желания.

Аз няма да броя като монети

минаващите дни, ще правя нещо

не само да се храня, а да бъда

в приятелството на добрите хора.

И заедно със всички непрестанно

аз ще се боря със живота, който

ни ражда за любов, а после страшно