Христо Фотев

Балада за момичето от японската ваза

На Иван Теофилов

Може би се мислеше излишна

тази ваза, купена отдавна.

Затова под цъфналата вишна

винаги мълчи, почти печална,

малката японка - златна щриха

в синьото небе на тази ваза.

И не каза тя защо е тиха,

как се казва никога не каза.

Как се казва? Може би Ирина?

Името не й прилича. Ана?

Вчера Ана с някого замина

и сега безименна остана

малката японка - златна щриха

в синьото небе на тази ваза.

Само в здрача със походка тиха

тя напуща свойта стройна ваза,

и полита боса, с голо рамо,

към пропуканото огледало

удвоило за минута само

крехкото й златносиньо тяло.

Тя се гледа, може би се радва,

както всяко хубаво момиче.

"Затвори очите си! - ми казва -

и недей през пръстите наднича!"

После слага в длани затрептели

нежните си скули и тогава

както всички жълти, черни, бели

и самотни странници запява...

Някога и аз не бях сама.

И не искам аз да съм сама.

Да се върна искам, да се върна.

Моля те, върни ме у дома.

Да се върна в моето селце,

във което чакащи деня

всички хора имаха ръце

и ръцете имаха земя.

Да се върна с белите вълни,

край които къщите-слънца

всички хора имаха жени

и жените имаха деца.

Да се върна в топлата бразда,

по която рано призори

облакът ни носеше дъжда

и дъждът ни правеше добри.

Някога и аз не бяха сама

и не искам аз да съм сама.

Да се върна искам, да се върна,

моля те, върни ме у дома.

Малка сестро, колко си наивна.

Не плачи! Защо сега посърна?