Бай Ганьо смешен и страшен

Алеко Константинов принадлежи към онези творци, които са надарени с редкия артистичен талант да виждат грозното в живота около себе си и да го отразяват през призмата на хумора и сатирата. Изобразяването на грозното е конкретно историческо.

То е свързано с епохата на 90-те години на миналия век. В него са вплетени демократичното и хуманистичното начало. Той твори за истината в духовната област. Алеко носи висок интелект, голяма еродиция, много познание, аналитичен ум, духовен аристократизъм разкрепостен и извисен над съвремието и битието. Изключително активен и действен, той е жрец на истината. Носи способност за анализ и европейска начетност. Той е първият, който донесе смехът в нашата литература. Алеко е писател на града. Той се нарича и подписва Щастливец. Този вечен безсребреник и круглий сирота е светла и трагична личност, недосегаема за пощлостта на облръжаващия го свят. Оценката на Пенчо Славейков за Алеко е лаконична и точна: Алеко Константинов беше твърдина от съвест, в която се разбиваха лукавите популзнования на врага. Като творец Алеко се изгражда през 90-те години на миналото столетие. Това е време, в което окончателно са забравени и погребани възрожденските идеали на нашето недавно. През времето, в което живее Алеко в нашата литература се утвърждава селската тематика. Това е време на борби за естетическа преориентация за ново отваряне на българина към света.

Най-популярният персонаж в българската литература и в творчеството на Алеко бай Ганьо се оказва и най-проблематичния в литературната ни наука герой. Вече сто години след написването на книгата продължават дискусиите около естетическата специфика на неговия образ. В едно свое изказване проф. Иван Шишманов изрича: Вземете опакото на бай Ганя и ще имате Алека. Тези думи на видния литературен критик дават основание през столетното си съществуване автор и герой винаги да бъдат съпоставяни и да се подчертава контраста между тях. Колкото Алеко е безкористен идеалист, толкова бай Ганьо е прагматичен материалист, който търси във всичко келепира. Алеко е високо принципен, последователен, а героят му безпринципен сметкаджия. Алеко е духовно изтънчен интелигент, а бай Ганьо грубо парвеню. Алеко е всеотдаен общественик, а бай Ганьо тарикатстващ политикант. Творецът е човек на духа, а героят на личния интерес. Докато единият е краен идеалист, другият е вулгарен прагматик. Бай Ганьо няма политически и морални принципи, а Алеко е високопринципен (и там се поставя смислостроителната двойка безродов-родов). Много са контрастите между двамата и се открива при съпоставка на всяко едно качество. Дори разбиранията им за патриотизъм са коренно различни. Различно е и отношението им към света и хората. За Алеко патриотичното чувство е свързано с обществения идеал, а девизата му е свобода, честност, любов. За бай Ганьо патриотизмът е бошлаф, голяма дума, без реално покритие, ако няма никаква изгода от нея. Творбата улавя две полярни точки на националната душевност. Бай Ганьо е въплъщение на дивото, първичното, облагороденото, варварското, езическото лице на националния характер, а другото душевното, идеалистичното, съзвучното с европейските хуманистични търсения е разказвача. Алеко разкрива двата типа европеизация на българина. Алеко разкрива двата типа европеизация на българина