Бай Ганьо - ярък образ в българската

литература

"Бай Ганьо" е оригинална и неповторима книга, оригинален и неповторим е и нейният герой. Още с появяването си творбата привлича вниманието както на читателите, чиято литературна култура е останала в областта на фолклора, така и на интелигенцията и литературната критика. Бай Ганьо безспорно е събирателен литературен образ, обхващащ една определена историческа епоха, но и герой, който възкръсва винаги, когато се създават предпоставки за нравствена и политическа поквара на обществото.

В образа на Бай Ганьо е въплътена сложната динамика на една бързо развиваща се действителност, в която се срещат и сблъскват две коренно различни цивилизации: от една страна - славянската и балканска па-триархалност, а от друга - европейския начин на живот. В този сблъсък се извършва метаморфоза на духовните ценности, при което националните добродетели се превръщат в социални и нравствени пороци. Така например у Бай Ганьо българската пестеливост се трансформира в скъперничество и келепирджилък, житейската практичност - в грубо сметкаджииство, патри-архалната фамилиарност - в просташко поведение, чистият патриотизам - в патриотарство, трудолюбието - в службогонство и кариеразъм. Всички тези нравствени превръщания на героя откриваме още в първата част от книгата, но там те са изобразени с добродушен и лек хумор, докато във втората част надмощие взима сатирата.

В новата за героя културна и предметна среда в Европа ярко се откроява националния му колорит. Неслучайно Алеко Константинов само споменава, че героят му е пътувал до Едрене, Плоещ, Гюргево, Браила, Букурещ, без да ги изобрази в подробности. Всички тези градове малко са се отличавали от българските, в тях Бай Ганьо е в свои води, в своя "културна среда", там той не би бил нито смешен, нито странен, докато в Западна Европа при непрекъснато налагащия се паралел между него и чуждата култура и нрави, както и между него и разказвачите, в които е включен и автора, ярко изпъкват простотията и деформираните му национални черти.

Образът на Бай Ганьо оживявя, добива релефност и плът и благодарение на разнообразната косвена характеристика. Основно място в нея заемат действията, мимиките и жестовете на героя, а също така оценки за лични и чужди постъпки, осъществени с монологична и диалогична реч, в която се реализира нравствения му облик и политическото му верую. В очите на смаяните и учудени чужденци и в наведените от срам глави на съотечествениците му откриваме отражението на цялата байганьовска простащина и изостаналост. Езикът му е колоритен, изпълнен с турцизми, гърцизми, диалектни думи, възклицания, народни поговорки, фразеологизми. Това свидетелства за ниската му култура, която някол-кото френски думи не могат да прикрият, още повече, че са изречени неточно. Те само засилват комичния ефект и доказват колко е невъзприемчив героя към етиката и духовните ценности, създадени от културата.

Алеко поставя героя си в различни комични ситуации, в които обсто-ятелствата застават срещу Бай Ганьо. В упорития си стремеж да ги преодолее той предизвиква смях и съчувствие, но в собствените си очи винаги се изживява като победител, запазва спокойствие, невъзмутимост, самочувствие и съзнание за превъзходство над останалите.

Особено комичен и самоизобличаващ се е героят, когато обявява другите за изостанали и прости. При гостуването си в квартирата на Боков той с няколко знака и въпросително възклицателни изречения изразява недоволството си от музиката на Сметана, но веднага след това става ясно колко пошъл е неговият музикален вкус и колко ограничени са познанията му.

Бай Ганьо живее в затворена и нискокултурна среда и не иска да разбере, че именно извън нея започва истинският живот. Плодовете на европейското развитие не обременяват неговото внимание. Скъперничеството и тесните интереси не просто определят поведението му, а и го отделят от него. Пътувайки из Европа по собствени търговски дела, Бай Ганьо не се стреми да се обогати интелектуално и културно. За него Виена е "град като град: хора, къщи, салтанати". Той не желае да разглежда илюстрации, в операта му е скучно. Алековият герой не съзнава своята простащина (една от причините за комичното в текстовете), защото се ръководи от удобния, но водещ към закостеняване принцип "Чумким баща ми все опери е слушал". В неговите представи видяното се изравнява с опознатото. Оттам идва високомерието му към всички, които не са били в Европа.

Отношението към жените у Бай Ганьо се проявява брутално и вулгарно. Със самочувствието, че разбира от "сърдечни" работи и с философията, че парите са всесилни, той посяга на това, което смята, че е достъпно за него. Жените дели на "госпожи" и "слугини" и съобразявайки се с кесията си налита на слугините, като често се оказва в комични ситуации. Симпатията си изразява по балкански маниер - чрез изтъкване на мъжките си достойнства: засуква мустаци, потупва се по косматите гърди, намигва с око.

Особено комични са проявите на Бай-Ганьовия патриотизам. В банята героят се тупа по гърдите и вика победоносно: "Булгар! Булгар! Булга-а-р!", без да може да прочете недоумението и съжалението в очите на немците, срама и неудобството на българския студент. Байганьовият патриотизъм се изявява и в използване на патриотизма на другите българи, често пъти с дребнава цел; да хапне и пийне от чуждото. Родолюбието на Бай Ганьо е външно, парадно, то не е плът от плътта му, а фраза, с която печели. Във втората част на книгата родолюбието му се изявява в груба до бруталност форма, в грандоманство и себичност, но и в раболепие.

Изобразявайки героя си в първата част, Алеко Константинов все още храни надежди, че Бай Ганьо може да се поправи, все още търси причината за простотията, изостаналостта и нравствените му пороци извън него, като се позовава на петстотингодишния застой в националното ни историческо развитие. Писателят го наблюдава отстрани в сцената, когато героят му се стреми да пробуди патриотизма на българския студент в Русия