Бай Ганьо - ярък образ в българската

литература

Изобличението на негативното не само в характера и поведението на човека, но и в обществено-политическия социален живот става характерна черта на нашата литература още през Възраждането (Любен Каравелов, Христо Ботев, Петко Славейков). С особена сила това се проявява след Освобождението, като достига до върхови моменти през 90-те години на XIX и началото на ХХ век. Иван Вазов и Алеко Константинов, Стоян Михай-ловски и Пейо Яворов и др. създават творби, в които се оглеждат печални и отвратителни черти на това време. Литературната критика обаче е еди-нодушна, че правото да бъде наречен художник съдник на епохата в най-висока степен принадлежи на знаменития автор на най-популярната бъл-гарска книга "Бай Ганьо".

Великият син на Свищов не е търсил уродливите прояви на действи-телността. Те сами му се натрапват. Още в първата си книга "До Чикаго и назад", заедно с почудата и възхищението си от постигнатото в САЩ, той дава воля на недоволството си от нарушената хармония между човека и природата, човека и обществото, човека и техническия прогрес. Тук среща и своя бъдещ герой Бай Ганьо в лицето на двама амбулантни търговци: по-българилия се арменец Айвазян и Ганьо Сомов, като долавя и изобразява байганьовското у тях. Наблюдателен и проницателен, към края на пътеписа си Алеко Константинов заявява: "такива са всички първеню (полудели от злато!)". Всичко това разкрива, че замисълът както на книгата "Бай Га-ньо", така и на образа на нейния главен герой стъпва върху широка жизне-на основа.

Изследователите на най-известната Алекова творба сочат и още един прототип на Бай Ганьо - известния тогава прокурор Ганьо Чолаков, който дръзва да обвини в предателство своя благодетел митрополит Климент (мо-нашеското име на известния възрожденски писател Васил Друмев).

"Бай Ганьо" е оригинална и неповторима книга, оригинален и непов-торим е и нейният герой. Още с появяването си творбата привлича внима-нието както на читателите, чиято литературна култура е останала в област-та на фолклора, така и на интелигенцията и литературната критика. Затова не е случайно, че тя получава не само различни, но и коренно противопо-ложни мнения и оценки, а нейният герой - колоритният Бай Ганьо - е обя-вяван ту като типичен, ту като индвидуален образ, като някои виждат в не-го националното, втори - и социалното, трети - и балканското, а четвърти - и общочовешкото (Боян Пенев, д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Иван Мешеков, Петър Пондев и много други). Разногласията се простират и върху жанровото определение на отделните късове в творбата. Едни, ръко-водейки се от подзаглавието на книгата, ги наричат разкази, други откри-ват в тях жанрови характеристики на фейлетона, очерка, анекдота, вица. Различни са мненията и за книгата като цяло. Тя се определя като цикъл, като сборник, като цикличен роман. Известно е обаче, че значението на ед-но художествено произведение завси не от типизацията и индивидуализа-цията, не от неговия персонаж, нито от белезите на един или друг литерату-рен жанр, а от онава неуловимо и неподатливо на определение творческо присъствие на автора. И действително без Алеко Констнантинов вицовете и анекдотите за различните байганьовци, разказвани в компанията "Весела България", са щели да останат еднодневки, както всички подобни тво-рения, инспирирани от конкретната обществено-политическа действител-ност. Авторът е филтрирал и обогатил суровия жизнен