"БАЙ ГАНЬО" КАТО АНТИТЕКСТ - ПРОБЛЕМИ НА ИДЕНТИЧНОСТТА - Петър Стефанов

Макар и във възрастта, когато една творба би трябвало да успокои своите значения в класическата проясненост на безспорен образец, "Бай Ганьо", тази рожба на една поновому осъзнала се национална култура, не престава да буди духовете, да предизвиква възторзи и негодувание, при това във степен, при която се превръща не само в пробен камък за всяка критическа проницателност, но и в своеобразна културна проблема. Дали поради това, че бе замислена по една парадоксална формула, или поради това, че впоследствие мутира, но имунизиращият ефект на тази най-проблематична българска творба, е колеблив и способства за периодични инфекции в родното самосъзнание и самочувствие. Спокойно бихме могли да кажем, че точно в тази съдба на книгата да бъде средоточие на постоянно духовно усилие се проявява истинската й същност на инструмент на националното познаниие. Подобно разбиране обаче не само не ни освобождава, но напротив, държи ни постоянно в необходимостта от диалог с тази творба, при това не само защото собственият ни рецептивен хоризонт е подвижен, но и защото, отнесена към своя културен контекст и автобиографична аура, тя образува сложен семиотичен възел, неразнищен все още, колкото и странно да изглежда това, достатъчно убедително от литературознанието.

Провидяна преди всичко през призмата на критическата вавилония, на почти непримиримата война на публичните образи на произведението, специфичната културна съдба на "Бай Ганьо" ни кара да допуснем - може би прекалено фриволно и неумерено - че в хода на неговата историческа рецепция вероятно се губи нещо от своеобразието на дискурса, схващан като диалектика на събитие и смисъл, нещо, което е сред най-важната част на художественото послание. По силата на някакво странно възприятие тази непримиримост винаги ни е изглеждала някак мнима, недостатъчно обоснована, недействителна. По-голямата част от значимите интерпретации на "Бай Ганьо" винаги са ни се представяли не като алтернативни истини, а като фрагменти от по-цялостен образ, който може да се реконструира; сякаш единствено липсата на хипотеза за някакво по-висше единство на цялото е причината те да изглеждат по-конфликтни, отколкото са в действителност.

Подобно допускане днес, когато т.нар. големи наративи търпят крах, е способно вероятно да предизвика "ретро" аранжирани усмивки, но собственото ни усещане, уви, е по-силно от тази възможност. Настояваме все пак да подчертаем: става дума за субективен рефлекс, проявил се не в презумпцията на безкрайната отвореност на творбата или на неприкосновеността на читателя, а в презумпцията на целостта и единството на текста, който в дадения случай схващаме по-широко - като своеобразна