1. Увод: "Бай Ганю" в жанра на играта

Едно от най-честите обвинения, с които първите критици - дори най-добронамерените (д-р К. Кръстев, П. П. Славейков) - посрещат "Бай Ганю", се отнася до случайната, небрежната структура на творбата и сведеното до минимум участие на автора в нейното композиране. По-строгите от тях - Симеон Радев, Боян Пенев - ще отидат и по-надалече, обвинявайки Алеко Константинов в краен натурализъм - натурализъм не само и не толкова в изображението на героя, колкото във вземането му наготово, в почти завършен вид, от градския фолклор и твърде лесното му пренасяне в текста.

Ако в момента на появата си творбата е активно включена във все още актуалния през 90-те години дебат около релацията "достоверно - съчинено", респ. "истинно - художествено", то и след това рецептивната й участ ще продължи да гравитира - на различни равнища и в различен аспект - около тази дилема. Някак естествено и следващите поколения изследователи са привлечени предимно от типологията на протагониста и неговите проблематични вписвания в различни области на извънхудожествената реалност - национално-идеологическа, народопсихологическа, социокултурна. Извън латентното напрежение около жанровата същност на "Бай Ганю", в огромния корпус изследвания неоправдано малко внимание е отделяно на структурата на творбата и начина, по който функционира тя като единно художествено пространство.

Предварително можем да заявим амбицията на този текст да прочете "Бай Ганю" като цялостен художествен организъм, структуриран от сложноорганизирана мрежа от гласове в двата паралелни плана - на разказването и на разказваното. Той ще се опита да изследва разрояването на структуроорганизиращата фигура на разказвача едновременно в посока към героя и към автора, към фикционалното и към реалното, както и различните пресечни точки и хибридизации вътре в параметрите на разказващата инстанция. Обект на внимание ще бъде динамиката между речевата и писмената модалност на наратива, отношенията между различните типове изказ в творбата и различните адресати, които те продуцират. Т.е. ще се опитаме да отговорим на поредица важни за битието на творбата "Бай Ганю" въпроси: кой, кому, как и защо говори в нея?

Ако се доверим на формалистката презумпция, че всяка подобна вътрешна разногласовост и разслоеност на езика - социална, индивидуална, но и структурно-функционална - е сигнал за наличие на "истинска художествена проза" (Бахтин 1983: 114), то всички обвинения към "Бай Ганю" в безизкусно "копиране" на действителността и заемане на готов материал от нея могат да се окажат твърде подвъпросни. Когато пренасочим вниманието си от сферата на казаното - онова, което Платон нарича kocor - към начина на самото казване - kefir, което в крайна сметка е същностното измерение на литературното, попадаме в лабиринта на една изключително динамична, сложноорганизирана и подчинена на строга композиционна логика материя, която е не само достатъчен гарант за "художествеността" на книгата "Бай Ганю", но я и превръща в една от най-сложноорганизираните, а това значи и най-снабдените с художественост (в структуралисткия смисъл) творби в българския литературен канон.