Бай Ганю- срамното българско

(Есе)

По определение, срамът е чувство на унижение или нещастие, породено от ясното съзнание за извършено нередно или безразсъдно деяние или за глуповато поведение. Той може да бъде и осмисленото като неправилно или неподобаващо бездействие, мълчание и примирение, както и като престъпването на морално устои и ценности, видоизменянето или дори липсата им. Но при всички случаи, срамът е крайно индивидуално понятие, своеобразно мерило за самокритичността на човек, но самокритичността като фукнция на личната духовна и личностна оценка и преоценка на дадено действие или манталитет, на анализирането на причините, обстоятелствата и последствията от това грешно според личните критерии поведение. Срамът е не само индивидуално чувство, а също индивидуално решение, избор, присъда и наказание. Ето защо не само че е неморално от гледна точка на социалната етика и несъобразено със свободата на всяка личност да избира ценностната си система, но също и невъзможно срамът да бъде внушен, втълпен и постоянно натякван и внедряван в българската народопсихология дори от един от най-ангажираните в политическия, културен и духовен живот на нацията публицист и политик. Разбира се, това се отнася до типа общество, което подлага дори най-проявените и отличени свои членове на критична оценка, а техните мнения и манифестации на дори по-строга преоценка, общество, което има будното съзнание за собствената си стойност, с концепция за миналото и план за бъдещето, общество, което не може да бъде повлияно току-така от едно изолирано и може би единствено, но революционно мнение, отразено в един привлекателен с достъпността си литературен експеримент и прецедент като Алеко Константиновия Бай Ганю. За съжаление в началото на 20ти век, българската социална реалност се отличава драстично от описаното зряло и непоколебимо общество и в следствие на това се получава една унищожителна верижна реакция, една лавина от негативизъм, която оставя трайни белези на нацията, несъумяла да пресее едно лично мнение от обективната истинност и да избере правилните литературни творения, върху които да базира бъдещите си традиции и манталитет.

Новоосвободената България, търсеща новата си идентичност, нова ценностна система, нови основи и нови герои, бореща се да излезе от сянката на ужасяващите спомени от изминалите години на страдание и международна изолация и преоткривайки новите хоризонти за развитие, получава светкавичен шамар върху националното си самочувствие и унищожителна критика върху новите нрави, аспирации и ценности.Следата от тази ненавременна плесница обаче остава и в следващите 100 години, вечно напомняща на българите за несъвършения ни манталитет, дребни домогвания и нецивилизованост, видени през пречупените лещи на един единствен общественик, а това срамно поруменяване и зачервяване не минава, а продължава да индикира мястото на дълбоката национална инфекция, на зашлевеното и изкорененото ни самочувствие, на погазения ни опит да създадем идентичност в преходно и трудно време. А срамът расте, но в този случай не като отражение на осъзнатата от българите народна слабост и несъвършенност, а като проекция на едно отдавна втълпено и внушено чувство за малоценност, на един замислен като комичен, но превърнал се в чудовищно популярен и вечно напомнящ всички народни слабости герой-социално явление. Бай Ганю се превръща в един крайно преекспониран, преувеличен и преиначен образ, нарицателен за всички национални характеристики, разгледени през криво огледало: българската прагматичност остава в народното съзнание като стиснатост, желание за келепир, търсене на изгода; общителността се смята за липса на възпитание, а откритостта и честността- за недодяланост и грубост; живостта и енергичността се възприемат като дразнещи, пречещи, не-европейски. И по този начин характеристиките, изграждащия втория