Елин Пелин

Аз, ти, той - Онеправданият

Познавам един известен писател, славен и уважаван от самия себе си. Веднъж той

благоволи да седне на нашата маса в кафенето. Направи ни снизхождение

приятелско. И щом седна, захвана да разправя. Почна да разправя нещо за себе

си. Той всякога за себе си е една интересна тема.

- Не може да се работи спокойно, господа - каза той. - Не може: от почитатели и

от разни там всякакви любители на автографи, на литературни въпроси, на

вестникари и на разни жени психопатки, турнали си намерение непременно да се

запознаят с тебе.

И съм принуден да се заключвам.

Заключи вратата, дай заповед за тишина в къщи и отвори съкровищницата на

мисълта! Защото читателите чакат, искат, търсят по-ново, по-ново и по-ново от

любимия автор.

От друга страна, животът непрекъснато навява теми, мисълта работи, трябва да се

твори. Изпуснеш ли момента, пропада всичко во веки веков. Литературата губи.

Добре, но нахалството на хората е неизмеримо. Заключи се, ако щеш, в желязна

каса, в ценнохранителницата на банката, пак ще те намерят.

Тия дни една тема е напращяла в главата ми - здраве му кажи. Заключих се тая

сутрин здравата, пратих домашните из града и се възпретнах да пиша. В тишината

вдъхновението лети на четворни крила.

Тъкмо натопих перото, звънецът на вратата: "дзън."

- Ай, дявол да го вземе, рекох си. Но няма да ставам!

Подир малко пак - "дзън..." Упорита работа. Пък и мене ме заяде любопитството

да видя кой е. Ставам полека и надзъртам през ключалката. Гледам: голяма, къса

шуба, над нея тлъста мустаката глава и на главата висока кожена шапка,

накривена геройски.

Непозната физиономия. Замълчах, не отворих.

Звъня господинът, звъня - не се обадих. Най-после чух стъпки.

- Спасен съм, рекох, отиде си.

И натапям аз още един път перото, докато не си е отишло и вдъхновението.