Елин Пелин

Аз, ти, той - Мила родна картинка

Летен ден. Пътуваш с каручка.

Ширине, ниви, ливади. Пак ниви, пак ливади, пак поле. Сред полето бяло

параклисче. Вътре скрит контрабанда тютюн. Вън кръст стърчи. На кръста кацнало

невидимо ангелче, донесло божията благодат.

До параклисчето бунар. В бунара студена вода, извряла от сърцето на майката

земя. Над бунара кобилица виси. Кофата от кобилицата открадната.

Отбиеш се да утолиш жаждата си и не можеш.

Тръгваш пак. Каручката тропа. Летен ден. Ширине, ниви, ливади, поле. Пак ниви,

пак ливади, пак поле. Сред полето бяло параклисче. Вътре скрит контрабанда

тютюн. Вън кръст стърчи. На кръста кацнало невидимо ангелче, донесло божията

благодат.

И така нататък, и така нататък.

Мила родна картинка! Един път ли си радвала душата ми, един път ли си

замъглявала очите ми със сълзи, за да не мога да видя всички дреболии на твоята

красота.

Вечният шоп, който ме кара с каручката, е безучастен като кобилите си,

безучастен към околните красоти, както и към липсата на кофата.

- Украднали са я - каже. - Беше нова, та някой може да я е взел за употреба.

В тона на гласа му и в думите му нямаше ни възмущение, ни протест. Напротив, в

тях звучеше някакво оправдание на стореното и малко завист към тоя, дето я е

взел за употреба.

Малката плодородна котловинка, през която лениво тече на големи кривули река,

се нежи под хубавото юлско слънце и мълчи, мълчи. Празник е. Никъде се не

виждат работници. Буйната ръж вече е почнала да се злати. Гъста зелена трева,

изпъстрена с цветя, покрива ливадите. Мирише упоително на детелина. По

кичестите дървета хвъркат на чифтове гургулици, влюбени смъртно една в друга.

Неизбежните врабчета кацат на орляци по прашния път и търсят нещо.

Пред нас се изпречват невисоки планински разклонения, едни голи, други гористи,

разхвърлени живописно, над тях малко облаче, а зад тях синя далечина, дълбока,

лазурна, зовеща бляновете ти.