Елин Пелин

Аз, ти, той - Бялката на нане Вуте

Тоя сняг, гдето падна толко рано и затрупа селото, макар и на берекет, много

хора загрижи, защото със снега иде и студът, а откъм дръвца тая година хората

хич ги няма. Гората забранена, пък и горският се улучи лош човек, не дава пиле

да прехвръкне нататък. Снегът издайник, всяка диря по него се познава, не може

човек да иде тояга да си отсече, поне за избора да има, защото опозицията

навирила глава, насреща й се не излиза.

Само нане Вуте се радва, гледа навън през малкото стъкло на закнижения

прозорец, трие ръце и нетърпеливо чака Коле кюркчията да му донесе закърпен

кожуха.

Рано е. Не се е съмнало още. Трите малки още спят, а големият Вутев син Тото,

деветгодишно хлапе, седи зад печката, обува си цървулите, подсмърча и поглежда

паницата с топлата попара, която майка му сложи на земята пред него. Настрана

лежи торбенцето с книжките.

Стрина Вутевица, с ръце, мушнати в пазухата на кожухчето, излезе навън и бързо

се върна свита и премръзнала.

- Ох, синко - обърна се тя към Тото, който вече лакомо сърбаше топлата попара,

- корав лебец и изварка, полята с вряла солена водица - как ли ще идеш на това

пусто училище. То какъв студ е! Ще ми премръзнеш, майка.

- Хайде, хайде, недей го глези. Студ не студ, нека върви да се учи, говедото -

обърна се сърдито Вуте.

- Ами къде е училището, бе Вуте! Я си помисли - час бие детето дотам! Пустия му

наш колибарски живот!

- А, лошо му е на тоя чист въздух! Я го гледай, на прасе прилича, зачервил се

като чукундур.

- Да му се не знае и чистият въздух, и сичкото - промърмори гузно стрина

Вутевица и помилва Тото по рошавата глава.

Тото мълчаливо сърбаше попарата и бързаше.

- Па слушай, хей - обърна се баща му към него, - като минеш през Заини -

колиби, отбий се да кажеш на Коле, да ми донесе кожуха. Чу ли?