Аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо

Джовани Бокачо, "Декамерон"

Димитрина Воденичарова

Епохата на Ренесанса открива нови творчески хоризонти за човека, който столетия наред е ограничен от църковната схоластика и аскетизъм. Ренесансовият човек преоткрива вярата в себе си и се стреми да се саморазгадае, да открие тайнствата на своя живот. Първите предвестници на новите естетически търсения са италианските поети Данте Алигиери и Франческо Петрарка - те пресътворяват искреното желание на човека да достигне до забранения задгробен свят ("Божествена комедия) и да посвети живота си на най-святото и светло чувство - любовта. Образите на Беатриче и Лаура въплъщават ренесансовата представа за жената вдъхновителка, излъчваща божествена светлина и обаяние.

Джовани Бокачо продължава тази тенденция в естетическите търсения на ренесансовите творци и неговата визия за човека и любовта се отразява в "Декамерон" - един приказен свят от новели, представящи копнежа за свободна изява и осъществяване на насладата в най-пълната й и чиста форма.

Повествованието на "Декамерон" носи духа и стила на обикновените хора, които отстояват правото си на щастие и радост от живота. Бокачо представя различни житейски ситуации, изпълнени с тъжни и весели герои, които се стремят да изживеят пълноценно всеки дар от живота - искреното желание да се насладят на удоволствията е водещ мотив в помислите и делата им. Без свян, но и без огрубеност и цинизъм разказвачите (седем млади дами и трима младежи) представят тъжни и весели истории за различни хора. Наистина в пълна мяра за общото внушение на произведението е валидна древногръцката максима: "Аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо."

Новият светоглед на епохата на Ренесанса освобождава духовната енергия на човека, но Джовани Бокачо определено не повтаря творческия модел на Данте или Петрарка - възторгът и преклонението пред обожествената любима при Бокачо отстъпва място на ведрия тон, на реалистичното описание на човешките пороци, на пресъздаването на земната любов като съчетание от духовно изживяване и плътско удоволствие. Човекът е видян в светлината на собственото си човешко начало - не извисен и недосегаем за страстите и повелите на тялото си, а витален и изпълнен с жажда за наслада. Това е предпоставка много от изследователите на "Декамерон" да подчертават епикурейския характер на новелите.

Още разказът от първия ден въвежда в свободолюбивия и фриволен свят на произведението, което провокира своите съвременници. Психологическата мотивировка на поведението на хората е осъществена чрез противопоставянето на болестта (чумата) - вместо с отчаяние и страх, душите им са изпълнени с жажда за пълноценно изживяване на отредените им дни. Жизнеутвърждаващото начало звучи в копнежа да се насладят на живота - без мисъл за утрешния ден, без лицемерни задръжки и ограничения те дават воля на желанията си.

Волността не прекрачва обаче нравствената мяра - изневерите и лъжите са в унисон с вътрешната потребност на човека да се радва, да се весели. Любовните забавления и танците са знак за реабилитацията на плътта, отричана яростно от църковните догми.