Светът около нас. Интересно място. Мислите, че е скучно ли? Разбира се, понякога е ужасяващо скучно и застинало във вечността си, но какво общо има той с нас? Защо трябва да го забелязваме, защо трябва да му обръщаме внимание, защо трябва да минаваме през него и да заобикаляме НЕГОВИТЕ препятствия? Защо той ни тормози?

Ей Богу, понякога се освестявам и се чудя, какво правя аз тук, какво лошо съм извършил, та трябва да гледам тези картини и да участвам в тях. Странно е, че трябва да се подчинявам на закони, които не съм създал аз. Не мога да летя, не мога да спирам хода на времето, не мога да спра да ям. Странно е че съм на почти 40 години, че трябва да изкарвам пари, да поправям счупени електроуреди и коли, да възпитавам деца, да нося отговорност и да притежавам разни неща. Да съм собственик на апартамент, къща, кола, да плащам данъци, да получавам заплата. Странно е наистина. Освен това имам жена, син, имам брада и не мога да пробягам и сто метра без да се задъхам, а едно време бягах с километри в жегата и нищо ми нямаше. Все ми се вижда странно, че тези неща са истина.

Едно време исках да стана възрастен, колкото се може по-скоро. Дразнеше ме, че на мястото на кокалчетата по ръцете ми имаше трапчинки. Когато кокалчетата взеха да изпъкват се успокоих. Сега пък ми е чудно, че мога да карам кола и че някой е имал глупостта да ми плаща петнайсет години заплата, защото съм бил "специалист".

Честно казано все си мисля, че това е грешка. Аз не съм възрастен. Някак си съм успял да заблудя хората, че заслужавам да имам всички тези неща, които имат само възрастните хора.

Честно казано, не се ми се връща и в детството. Не мога да забравя какво е това интеграл, неевклидова геометрия или даспра да заглеждам женитеминаващи край мен. Достатъчно усилия хвърлих за да ме гледа баща ми сега със същия поглед, с който го гледах аз като малък. Какво обаче съм?

Този въпрос ме тормози постоянно.

Простото обяснение за безсмъртната ми душа и тленното тяло, за мъките на земята и блаженството в рая (респ. ада) в случая не ми вършат работа. Аз искам да стигна по-далеч. Защо, освен това трябва да търпя разговорите на колегите си, когато искам да си събера мислите, защо трябва да маневрирам между пешеходците, когато бързам да се прибера в къщи, изнервен от говорещите си колеги? Защо трябва да се чудя този човек познавам ли го и той познава ли ме, и ще ме поздрави ли, или аз пръв трябва да го поздравя? Когато някой ме заговори, защо трябва да внимавам какво приказва и да внимавам какво му отговарям аз, когато в главата ми е на път да се зароди единна теория обясняваща всичко във Вселената? Защо този свят е така несъвършен, та в него непрекъснато има конфликти? Конфликти между хората и конфликти с природата?