"ДЯВОЛСКО"- АТАНАС ДАЛЧЕВ-

НЕВЪЗМОЖНИЯТ ДИАЛОГ МЕЖДУ ЧОВЕКА И СВЕТА

Чрез поезията на Атанас Далчев от 20-те години модерното съзнание разкрива култа към познанието на собствената личност и спасението. Без да обявява открито, че това е новото лице на красотата, Далчев създава един нов и властно привличащ поетически свят, в който човекът е изчезнал и е заменен от вещите. Победител тук е винаги ирационалното, метафизичното, а оттам следва тъгата .

В стиховете си Далчев използва метафоричността на граничните пространства- прозорец, врата, огледало- те винаги са вход към други светове или начин да се контактува с метафизичното. Лирическият герой съществува в повечето случаи в затворено пространство- стая, къща, болница и именно чрез тези пространства осъществява и контакт с външния свят. Когато вратите и прозорците са заключени, модерното "Аз" изчезва, за да се вглъби в себе си и да се самоопознае

Далчев тръгва от символистичната традиция, за да я отрече чрез поетиката на новата вещност, чрез предметна поезия. В "Дяволско" от 1927г. той успява да "смеси" битие с небитие, да докаже, че новият лирически герой не се чувства истински, когато е жив и търси себеосъществяване в смъртта, защото диалог между него и света е невъзможен:

"Аз имам всичко-моя е смъртта."

Създаването на пренаселен с предмети свят отрича съществуването на индивида. В поетическия текст обаче назоваването на един предмет е акт на убиване на конкретността и материалността му в абстрактността на словесния знак. Но Далчев не просто изрежда словесни същности - хижи, врати, коли, прозорец, стая, къща, балкон и пр. Той мистифицира в езика усещането за материална плътност. След като е назован, предметът е разложен. А разложен, той се е умножил и увеличил плътността си, изпълнил е текста с отделните си фрагменти, всеки от които е пак - предмет. Това е една самопораждаща, разрастваща се предметност:

"Стрелките на отсрещния часовник

описват върху своя циферблат

дванаййсетте кръга на моя ад

и жънат мойте часове отровни."

Предметите се повтарят - емпирията на житейското не е особено разнообразна. Особено настойчиво обаче поезията на Далчев се връща към "часовник", врата, прозорец, огледало - вещи със семантика на граничност. Те са входът към други светове, отворът към други измерения. Границите на видимото са измамни. Мъртвата непоклатимост на предметите е застрашена от една нахлуваща в