Дяволско

Атанас Далчев

Интерпретация


Атанас Далчев е сред поетите, дебютирали през двадесетте години на ХХв. Този период се характеризира със същевременни промени в литературния живот, причините за които се коренят в междувоенната атмосфера на криза и преосмисляне на основни социални и културни ценности. Творчеството на Далчев не може да бъде отнесено към нито едно от познатите направления и тенденции. Естетическите схващания на поета не са част нито от лявата вълна, достигнала връх в текстовете на Смирненски, нито от авангардните търсения, емблематизирани от фигурата на Гео Милев, не са и близки на своеобразния Фурнаджиев примитивизъм, чийто лирически свят говори чрез понятията на природните стихии. Дяволско е своеобразно резюме на Далчевата поетическа образност. Това е творба, която залага на провокацията и я разгръща в широк естетически план.
Дяволско от Атанас Далчев има много двойници в плана на типологичните съотнасяния и лесно може да бъде прочетена като провокативна реплика на Ботевата балада Хаджи Димитър, а в структурен план тя си коренспондира с прочутото стихотворение на Николай Лилиев Лежа в безлюдните пустини. Случването в Дяволско е своеобразно опровержение, демонстратиращо възможността за действие дори и в най-безизходни ситуации. Творбата е пародийно обърната към символизма. Героят на Ботевата балада умира в патетично извисеното пространство на Балкана, под привечерното звездно небе, докато героят на Далчев умира съвсем прозаично в стаята под покрива. Чрез опозицията разум -умиране е засегнат друг аспект на проблема душа тяло. Процесът на умирането е характеризиран като ад. Стрелките на часовника описват дванадесетте кръга на ада на лирическия герой и жънат неговите часове отровни. Съвсем очевидно е, че творбата на Далчев радикално преосмисля мита за героя и неговия подвиг. В Дяволско няма подвиг, има провокация, символично охулване на света ад. Тази творба не е съсредоточена върху смъртта, разбирана като отваряне на настоящето към принципите на морала и хоризонтите на бъдещето. Тя е насочена към безсмислието на празното, беследно изтичащо време. Време не за подвиг, а времето, когато човек просто чака своята смърт, когато е лишен от способността за промяна и дела. Смъртта тук не е патетично събитие, могъщ символичен преход от низините на робското живеене към висините на свободата, а е вписана в равното всекидневие.
Ситуацията с героя, който страда и умира в някакво гранично пространство, отново намира своята художествена реализация. Лирическият герой е тъй близко до самия небосвод, който е символ на вечността и безкрая, но все пак покрива препречва пътя на умиращия, който се намира на границата между живота и смъртта, между ежедневието и безкрая. Образът на покрива като пречка загатва, че до вечността героят едва ли ще достигне.
Изгубил ценностните си ориентации, светът е деградирал или до безсмислените крясъци на тълпите, или до самотните умирания. В Ботевата балада отклик на смъртта на героя са жътварските песни и сякаш се дочува пулсът на вечността, докато тук отклик са градските шумове и пиянски крясъци. Отново откриваме символизъм - профанното опиянение на тълпата и суетното тържество на делничния ум силно контрастират на умиращия човек, те не се интересуват от него. Особено силно