< АРИСТОТЕЛ И ЧЕТИРИТЕ ПРИЧИНИ >

И тъй, нещата трябва да бъдат съвършени и завършени. Ако се замислим над тези думи, и се взрем в иманото пред вид с тях, можем да кажем, че нещата трябва да бъдат съизмерими в тяхното върхово състояние, т.е. съвършени и наред с това да достигнат върха си, т.е. завършени.

Четири са начините, по които може да стане постигането на търсената пълнота и цялост; четири са виновните позиции на мисленето, които могат да ни дадат действителността; с една дума - четири са причините, които дават конкретния предмет:

1. Материална причина - тази на веществото, от което става нещо.

2. Формална причина тази на формата, според която става нещо;

3. Действаща причина тази на движението, по което става нещо;

4. Целева причина тази на целта, към която нещото е насочено.

Макар четирите причини да могат да се сведат до две, именно до материална и формална, пълното осмисляне на предметността не бива да изпуска едно: във всеки предмет, който може да бъде наречен действителен, съсъществуват изброените последни основания и изпускането на което и да е от тях ще накърни реалното му битие, така, както и ако привилегироваме едно от тях. И въпреки това, Аристотел сякаш привилегирова една от причините - целевата. Може би това е станало по психологически причини - той е първият, който въвежда в осмислянето на света една цел, към която нещата би трябвало да се движат; може би това е станало и по религиозни съображения - във времето, когато живее той, вече се чувства неудовлетворителността на обичайния езически възглед (която се усеща у Ксенофон, Парменид, Сократ, Платон и се възцарява от християнството, което неслучайно почита Аристотел); може би тук роля са изиграли съображения, въртящи се около темата за завършеността на знанието или пълнотата на възгледите. Но каквито и да са причините за тази привилегированост, не може да се отрече, че с нея Аристотеловото дело придобива оня монолитен характер, който сигурно е и основанието това дело да стигне до нас не във фрагменти, а в една пълнота, която позволява поколения наред да се обосновават с Magister dixit.

Става въпрос за Аристотеловата телеология, а ако също и за неговата теология, за учението за Божеството. Именно целта (hekgsg) размишлението опира до Бога (heor) и този Бог е Първопричината на всяко изменение, развитие, движение, което се осъществява като кръг, стремящ се към Първоначалото си, към предзададената съвършена форма. Бог е Целта на всички неща, Той е формата на всички форми, покоят на всяко движение, сигурността на всяко мислене: за Аристотел това е Неподвижният Първодвигател на всички неща и освен Бог, Неговото Име е Ум. И както ние с ума си схващаме нещата, така и Бог гледа над света и го държи в погледа си, без да се чувства длъжен да се намесва. Защото намесата в мирските дела би било вече съмнение в божествената сила, би било практика или казано иначе - дейност, насочена към нещо друго, към някаква друга цел, която също така би могла да бъде сменена и тъй до безконечност. Това, обаче, би изтеглило опорите изпод нещата и те биха изчезнали в едно безразборно и постоянно сменяне, биха били умонепостижими и въобще невидими. Затова и Умът не действа постоянно: той постоянно съзерцава в божествената си оттегленост. А съзерцание, гледане не значи нищо друго, освен теория (heoqia). Днес под последната дума се има пред вид обоснованото в своята действителност мислене, мисловната система, науката. Или както казва Аристотел: търсене на началата и причините.