АРХЕТИПНОТО В РОМАНИТЕ НА ДИМИТЪР ДИМОВ

Проблематиката на архетипа в романите на Димитър Димов ни беше подсказана от един интересен артефакт при прочита им. Въпреки добре конструираната фабула, впечатляващата обстановка и богатата галерия от образи, в паметта на читателя остават преди всичко централните двойки герои: Елена Петрашева и Бенц (Поручик Бенц"), Фани Хорн и Ередиа (Осъдени души"), Ирина и Борис Морев (Тютюн"). За Тютюн", романът с най-богата художествена тъкан, този ефект на прочита изглежда особено парадоксален: художественото изобилие като че ли функционира главно за да открои двата централни персонажа.

В действителност Димовите романи съдържат множество пластични образи - можем да ги открием и между епизодичните. Те са ярко индивидуализирани, вкоренени в българската разказваческа традиция (Стоичко Данкин, Спасуна, Шишко, Варвара) и доказващи съществуването на приемственост, по принцип отказвана на Димов от критиците му. Но тяхната пластичност не доминира над лайтмотивното структуриране на централните образи: пластичното избледнява, а остава онова, което ще обосновем като архетипно.

Става дума за съществуването на общ заряд в персонажите, проявен на дълбинно психологическо равнище, който след К. Г. Юнг се определя като архетип". Колкото по-близки до определен архетип са образите, толкова по-ярки и по-силно въздействащи се оказват те.

Архетипното в романите на Димитър Димов се проявява колкото в изграждането на образите, толкова и в избора на ситуациите, в художественото пространство и време. Цялата романова действителност" се оказва по този начин психологизирана. Това обяснява защо пространството, в което се разгръщат отношенията между персонажите, е камерно, като параметрите му в отделните романи варират между родното и екзотичното по необичаен за българската литература начин: ретроспекциите на Елена и на Адриана (Роман без заглавие") са свързани с Цариград, на Бенц - с Германия; действието на Осъдени души" се развива в Испания; Мария от Роман без заглавие" е култивирана" в Кайро, втората част на Тютюн" се развива в Солун, Кавала и на остров Тасос. Тези образни топоси напомнят театрални декори не защото са неавтентични, а защото отразяват проекции на дълбинни психични състояния на образите. Така проявленията на архетипното в отношенията между персонажите се усилват чрез интериора и пейзажа, придобиват определена сетивност. Външно-пластичното се оказва конструирано от същата семиотична материя", която изгражда и психичните преживявания. "Колко много приличаше той [Ередиа - б. а.] на този пейзаж, така суров, така ослепително красив и безплоден! Колко странна бе тая прилика между характера на човека и природата в Испания!" (ОД^*, Димов, 1967,154)

Художественото време на романите функционира по същия начин. И Поручик Бенц", и Осъдени души", и Тютюн" са потопени в апокалиптичната атмосфера на трите най-разрушителни събития от първата половина на двайсетия век. Но никой от тези романи не фабулира войната - не защото авторът избягва да описва събития, на които не е бил свидетел, с други думи - от страх да не наруши достоверността, както твърдят някои