Елин Пелин

Ангелинка

Леля Станка имаше някаква далечна роднина, гражданка, която живееше в София,

дето имаше собствена къща и получаваше пенсия за не знам какви заслуги на

покойния й мъж. Тя се казваше леля Дъмша. Нямаше ден, през който леля Станка да

не помене най-малко три пъти за тая своя роднина. Нямаше срещнат човек, пред

когото да пропусне да не каже нещо за нея. И как тя произнасяше името й! Каква

щастлива усмивка озаряваше нейното червено лице, когато произнесеше думите:

наша Дъмша или леля ви Дъмша! С каква сърдечна радост пееше и играеше

безконечния поток от думи и похвали, на които леля Станка не знаеше мярка! И

ако случайно понякога тя млъкваше, да се прокашля, да си вземе дъха или да

свърши нещо на бърза ръка, то в очите й се виждаше как мислите й продължават се

още да се усмихват на нейния светъл идеал.

Леля Дъмша! Това беше великата гордост на леля Станка.

Ние дечурлигата никога не бяхме виждали леля Дъмша. Тя съществуваше в нашето

детско въображение като далечна, всемогъща и непостижима вълшебница, която

живее някъде си в някакъв приказен град и държи сметка за всички наши добри и

лоши постъпки. Нейният образ ни се представяше прекрасен и усмихнат, обкръжен

от светъл ореол. Нашите наивни мечти я търсеха в оня лазурен небесен мир, дето

поставяхме дядо господ и скърбящата негова майка - пречистата света Богородица.

Кого тя повече обича? Това беше един от най-честите детски спорове, които

свършваха понякога дори и с бой. Леля Дъмша! Това беше най-силното оръжие на

леля Станка против нашите сръдни и немирства. Достатъчно бе само да каже:

- Мълчете, че ще пиша на леля ви Дъмша!

И ние ставахме кротки и тихи, и нашите добродетели се тълпяха под светото знаме

на тая незрима леля Дъмша като смирено стадо агнета.

На същото небе, върху което на своя слънчев трон седеше леля Дъмша, живееше още

едно създание, кротко и

добро, русокосо като звездица. Това беше мъничката Ангелинка, детето на леля

Дъмша. Нейното име се споменаваше винаги редом с името на леля Дъмша и будеше в

нашите сърца затаена завист.