Ангелинка

(трансформиращ преразказ от името на момчето)

Аз нямам име и ме наричаха овчарче или ратайче.Нямам нито майка ,нито баща-кръгло сираче,но това не ми пречи душата ми да е чувствителна на мечтател.

Нищо,че бях само на дванадесет години,често ме върхлиташе чувството като че ли съм в друг свят.Живеех в дома на леля Станка и представата за всичко чуждо бе изградено от самата нея.Много често ни разказваше за една нейна роднина.Когато започнеше очите и започваха да светят като искрици,усмивката не слизаше от червеното като ябълка лице.Тази родни-

на се казва леля Дъмша.Тя беше великата гордост на леля Станка.

Представях си я катодалечна,всемогъща и недостижима вълшебница,

олицетворение на всичко добро и красиво,защото в приказките тези качества вървят винаги ръка за ръка.Аз пасях овцете,носех храна на говедарите в планината.Преспивах под небето отрупано с безброй звездици.

В сънищата ми се появява горска самодива,като че ли бях в скута и ,чувах гласове на самодиви хора.Обземаше ме страх ,но аз си представях дъщерята на леля Дъмша.Не съм я виждал,но от приказките и разказите на леля Станка все едно съм бил с нея.Името и ми звучи като ангелска невинност,

чистота ,нежност цялата красота на земята.Представях си я катомъничка,

хвърчаща прилична на някакво врабче,с лице сияещо и усмихнато като

ангелчета,изписани в черква.А аз бях нейният юначен покровител.В поне-

делник слизах от планината и на портата стои леля Станка.Цялата грееше от щастие,кипеше от радост.Приближих се до нея и тя ми показа едно писмо.

В него пишеше ,че леля Дъмша и дъщеря и ще дойдат на празника Възкресение.Всички се радваха ,а аз усещах как в сирашкото ми сърце се

събираха всички нещастия и сълзи започнаха да напират в очите ми.

Побягнах с магарето към обора и останах там,далече от всичките радости

на другите.Голяма мъка напираше в гърдите ми,че точно на празника ще бъда в планината и няма да ги видя.Ден по ден дойде и събота ,леля Станка ме съпроводи до портата.Аз се опитах да прикрия тъгата и сълзите,но тя ги забеляза.Попита ме и аз и казах.А тя както винаги като майка ме утеши и

Каза,че е забравила да ми каже утре рано да сляза в селото.Изкачих се и

едвам изтраях да мине ноща и рано рано потеглих за към селото.Вълну-

вах се и бързах да видя царицата на своята фантазия.Поляната беше оси-

пана с иглика и аз берях букет за своята фея.Колкото по наближавах ,толко-

ва по-силно се чуваше звъна на камбаната.Треперех все повече и повече с

наближаването.Стигнах,отседлах магарето и трябваше вече да вляза вътре.

Застанах на прага и видях леля Дъмша вътре.Представях си я по друг начин,

а тя все едно вещица-сухо кокалесто и окосмено лице,гласът и твърд ,строг от устата и пъкват два зъба зелени като жабуняк.Погледна ме .Влязох и целунах ръката и. В погледа и забелязах ,че излъчва обич и нежност.Бях

замаян от всичко това,но изведнъж стаята блесна сякаш слънцето бе влязло,а всъщност това бе Ангелика.Тя нямаше нищо общо с майка си.

Разтреперих се и усещах как краката ми не ме държат.Игликата започна да

пада по пода,но въпреки това аз и подадох букета.Тя се зарадва много,усмихна ми се,но аз потъвах в земята от срам,а и леля Станка и леля

Дъмша казаха нещо и започнаха да се смеят,но аз не ги разбрах .Излязох и

се затворих при овцете.

На сутринта те си тръгнаха.Не ги видях,но дълго си мислех за тази среща.

Може би беше сън,но тая красота и радост ще останат завинаги в мен.