Ангелинка

Ангелинка на сън и на яве

Срещата на въображаемо и реално

УВОД: В разказа Ангелинка Елин Пелин представя пред читателя доброто и прекрасното, което чавек носи в душата си и може да срещне в живота. Заглавието Ангелинка насочва към обекта на най-светлите чувства, обзели душата на едно дете.

ТЕЗА: Взаимодействието на въображаемо и реално, на мечта и действителност е показано чрез умението на писателя да вниква в душевността на героите-деца. Той е разкрил сърдечната чистота на тяхнотовъзприемане на света. Трепетите на юношата, герой на разказа, са представени като спомен на един зрял човек. Момчето, чиято сирашка участ засилва чувствителността му, съзрява и се потапя в света на въображаемото, където живее силна и красива любовта към Ангелинка. Така в резултат от взаимовействие на въображаеми мечти и реалност става личностното изграждане на героя. Пред очите на читателя детето става мъж, покровител на слабите, способен да открива доброто и житейски помъдрял. Затова съумява да проявява великодушие пред физическото несъвършенство.

1.Елин Пелин майсторски разкрива как разказите за леля Дъмша и Ангелинка моделират представата за фантастичната красота на момиченцето и за изключителността на майка му. Читателят се докосва до реалните разкази на леля Станка, които героят слуша като бедно сираче, работещо в дома на леля си за прехраната. Имено тези вдъхновени разкази са подтик да се пробудят детските мечти на момчето. Всички деца в къщата слушат възторжените думи на леля Станка и те отекват дълбоко в тях. Във въображението си децата си представят гражданката от София като далечна, всемогъща и непостижима вълшебница, и че обитава някакъв приказен град. Децата никога не са виждали тази леля, но си я представят, че е оня лазурен небесен мир, където те поставят дядо Господ и Богородица. Въображението активно съдейства да се очертае светлия идеал на леля Станка леля Дъмша. Тя не е част от реалността, но е безспорен авторитет за децата. Само споменаването на името й от стопанката на дома води до послушанието на децата, стремящи се да бъдат добри: ние ставахме кротки и тихи, и нашите добродетели се тълпяха под светото знаме на тая незрима леля Дъмша като смирено стадо агнета. Разказвачът говори иронично за детството, когато децата са се прехласвали пред непознатата роднина. Обяснима е насмешката на възрастния разказвач над самия себе си. Обаче в детските наивни мечти