ПРОЛЕТ

Ангел Каралийчев

I

Тя е дошла откъм крайния кладенец, позлатила е пръстените на желязната верига, навела се над кофата, намокрила ясно чело и силно я люшнала във въздуха.
Почукала с припрени пръсти по вратата на малката воденичка - събудила Миха воденичаря. Станал Михо. Наметнал брашняната си дрешка, запушил с пръстената троянска лула и тръгнал надоле към буренясалия яз.
Промъкнала се през върбичките и тичешком влязла в село. Преварила. Рано, преди орехчанки да намерят менци и забързат към Голямата чешма. Разнесла е по улиците топъл син лъх. Хлопнала лудо вратнята и се втурнала в широкия равен двор на дяда Дима Хайдутина. Черното куче, което лежало под стряхата, скокнало, догонило я и я сръвало. Тя изпищяла, прескочила харманския плет, минала в градинката, навела се и проляла ясни детски сълзи над сините зюмбюли и червените иглики. Сливите посипали русата й коса с упоителен прашец.
Ходила е по хармана - за да отпечата стъпките си. Целувала е клончетата и когато през сълзи се засмяла - зелените пъпки се пукнали. Скочила е над плевника, уловила се за черничевия клон и се залюляла - вдигала се нагоре, падала надоле, - докато клонът изпращял, счупил се и тя паднала на покрива. Ударила си белия крак и го навехнала. Съборила е много керемиди, които паднали и се строшили на парчета.
Най-подир се върнала лудетината към къщи. Полекичка раздвоила клоните на вишните, които засенчват прозорците на малката стая, и стъклата светнали. Притаила дъх, дяволито погледнала и почукала три пъти.
- Илия! Илия! Защо не ставаш, сънльо?
А Илия спи като къпано дете и чува как над главата му бият две огромни гълъбови крила.
- Хайде!
Илия се хваща за една перушинка и почва да се издига. Лети. Гледа: селото е останало долу, а реката се превила, тънка, тънка като копринен конец. Орехово се върти като колело и потъва в син пламък. Изведнъж перушинката се отскубва и той полетява надолу. Пада като камък - ще се убие! Но две ръце го хващат под раменете. Отново започва да се издига. Пак отива към небето. Ето, вижда се божието село. Пеят петли и кучета лаят. А сърцето му бие - ще изхвръкне.
Кой чука на прозореца? Моли го. Шъпне със задъхан глас:
- Илия! Време е! Слънцето напече... Стани, момчето ми!
- Хей! Илия! Ставай! - изръмжа груб дебел глас през полуотворената вратичка на пещника. - Спи, магарето, като заклан.

II