Елин Пелин

Андрешко

- Ще стигнем рано, господине. Във видело ще стигнем. Ей го селото - хе, под

горичката там! Виждаш ли? Като прехвърлим оня баир, ниския, и то, кажи-речи,

сме стигнали.

И младият каруцар, като замаха камшика над конете, подвикна им силно и

ободрително:

- Дий - хей!... Ди-и, господа!

Четирите колелета на каруцата запръскаха по-силно из рядката кал на селския

път. Разслабеният й скелет глухо затропа посред печалното, пусто и разкиснато

от дъждовете поле. Селянинът извика още веднъж, намести се по-добре на сандъка,

върху който седеше, отметна от главата си влажната качулка на дебелия ямурлук и

безучастно си затананика под носа.

- Как беше ти името, момче? - обади се из грамадния си вълчи кожух дебелият

господин, който седеше в каруцата.

Момъкът продължаваше да си тананика.

- Ей, момче! - извика високо и дрезгаво господинът.

- А? - обърна се момъкът.

- Името, името? Как беше ги името?

- Андрешко.

- А-а - Андрешко... Хитрец си ти-и-и! Всички станахте такива. Лукави станахте

вие, селяците. Знаете само да лъжете и да хитрувате... И как се преструвате!

Гледам ги в съдилището... Овчичка, такъв, глупав, пък той цял вълк! Играят си

със съдията.

- Прост народ сме ние, господине, само ни навикват. На вас така ви се чини, ама

то не е така. От простотия хитруват нашите селяни. От простотия и от сиромашия.

- А-а-а - от сиромашия, от сиромашия... Пусто дърво недодялано! От сиромашия се

оплакват, а пиянствуват като скотове.

- От добро ли е?... Не, не е от добро... Че пиянствуват - пиянствуват, всички