Написана в х-рната за Въпцаров монополична форма. Сихотворението Писмо е една лирична изповед на бореца осмислил своя живот с участието си в големия двубой.
В стих. Въпцаров влиза в ролята на лирическия събеседник , когото иска да върне към живота отчаяният си другар и да му внуши, че самоубийството не може да бъде решение на техните жизнени проблеми. С много приятелско съчувствие той се съгласява с депресирания млад човек, че животът е като затвор , в който са разрушени всички младежки илюзии. Безизходицата е внушена чрез ярка и запомняща се картина : ..Ти помнисш ли как .. много бързо .. ни хванаха в капана на живота? .. Опомнихме се .. късно .. Бяхме вързани .. като някакви животни в клетка .. светнаха .. очите жадно .. и търсеха .. и молеха .. пощада. .. А бяхме млади, .. бяхме толкоз млади!!
Именно този живот и неговата всеотдайност подтиква не към отказ от борба , а към противопоставяне. Внушението , че животът е жесток към всички , но особено жесток към слабите. В случая самоубийството означава безсилие , поддаване на яростна агресия отвън , приемане на най-лесен път. За да спаси другаря си , лир. Герой сочи и други пътища омразата в сърцето може да бъде трансформирана в една борба , която днес клокочи. Това е избор , който възвръща достойнството на човека.
Вместо отчаян и безволен самоубиец отвърнал се от живота , той би могъл да поведе борба с него. Тогава смъртта му би била възвишена , не смърт от отчаяние , а смърт в битка , смърт саможертва. Тя е друг тип смърт свързана с високи идеали , красива смърт , която се отнася само за духовно свободни хора. В своя порив към свободата , устремена към светлината , може да загуби живота си , но такава съдба не е жалка. Крилата са белег на достоен живот и дързост. Такава смърт лирическия герой би посрещнал твърда и с достойнство , за разлика от без мисленото прекъсване на собствения живот. Тя носи героичен ореол , възвисяа и осмисля човешкия живот. Чрез идеята за нея писмото до другия се превръща и в писмо до себе си. Лирическия герой рисува собствената си смърт и сам се убеждава , че човек трябва да се бори с живота , да страда , да умира достойно.
От това стих. Изворът и омразата , и отчаянието , и вярата , която побеждава мрака на страха и примирението. Авторът ни внушава надеждата , идеята , че вярата и любовта, загубата на тези нравствено опори води до духовна смърт. Въпцаров разкрива убеждението , че вярата и саможертвата в името на живота е онази сила , която не само избавя от мрака на злото , но и прекроява земните пространства. Вярата е заличила омразата и е разчупила отчаянието , и е победила страха от смъртта. В това се изразява изповедното послание на текста : ..как вярвам аз и колко днес съм добър . Вярата е възвърнала обичта Да знаеш ти , живото как обичам!.

Шибил

Ключ към разбирането на разказа е връзката между заглавието и мотото в началото:Радка на порти стоеше, отдолу иде Мустафа...Между Шибил и Рада е пътят, който води отдолу нагоре.Устремен към любовта, Шибил се завръща към човешката общност нравствено пречистен. Рада / с етимологичен корен радост/ издига мъжа нагоре, към високото пространство на чистото, доброто,светостта. Името Мустафа също е символно. Шибил е хайдутинът горе в планината, Мустафа /избраник/ е, когато се връща в селото без оръжие. Името говори за вътрешната промяна у героя. Мустафа е знакът на извисения и облагороден човешки дух, въоражен единствено с любов.

Героят е поставен в началото на разказа в кръстопътни екзистенциални ситуации, моменти, в които е взел съдбоносни решения да промени досегашния си безнравствен живот. Шибил слиза от планината, за да захвърли хайдушките дрехи; и слиза заради жена;изгубва хайдушкото си име. До срещата с Рада, Шибил е бил опонент на света долу. Тривиалният свят е тесен за неговия порив към волен живот, юначност и сила. Но попадайки в света горе Шибил е заживял в нравствен хаос станал е разбойник. Той е нарушил хармонията у себе си между естетичните и етичните импулси.Процесът на синхронизиране между етичните и естетичните стремления започва в мига на внезапната срща с Рада. Това е мигът, в който Шибил разбира, че светът горе не е истинско царство на свободата и красотата.

Пространството в разказа допълва внушението за магнетичната сила на любовта. Долу е селото, което за Шибил е капан. Горе е планината роден дом, но отдалечен от човешката общност.