Последна радост-Й.Йовков

След войните, които България води в началото на ХХ в., и след последвалата национална катастрофа, българските творци започват да търсят нови пътища, за да достигнат до човека и неговия свят.

Йовков има свой специфичен и оригинален принос в историческото развитие на нашата литература. Неговото творчество представлява синтез между утвърдената литературна традиция и въвеждането на нови модернистични мотиви. Той поставя началото на нова психологическа линия в българската художествена белетристика.

военната проза на Йовков носи белези, характерни за цялостното творчество на писателя. Идеен и тематичен център на творбите му е човекът и всички свързани с него проблеми.

Темата за войната е своеобразен художествен филтър за разкриване на човешката душа и нейните вълнения в разказа Последна радост. Той е ярко доказателство за погубващата стихия на войната, която е способна да роди ярост, омраза, болка. Тя води към падение и загуба на нравствени ценности. Тя е нарушение на хармонията, в която са живели дотогава героите.

Композицията на разказа е симетрична и разкрива двете полюсни състояния в света мир и война. В хода на повествованието авторът разгръща затрогващия образ на бедния продавач на цветя Люцкан. Той е страстен мечтател и романтик, който открива хармонията в живота си благодарение на своята необикновена обич към цветята. Героят се вслушва в техния вътрешен живот. Разпознава в багрите на цветята езика на човешките желания и чувства. Всяко цвете е символ на определена душевност и емоционално настроение, но и съдбовен знак за човешкия живот. Люцкан разговаря с човешките души чрез символния език на цветята. Те са в него и всеки стрък е късче от душата му, която щедро раздава с пожелания за любов и щастие. Не е случайно дори и името, което носи героят. То също е цветно и се намира в унисон със собствения му живот. Дълбоко в душата му е притаена и любовта към Цветана отново с име, насочващо към цветето.

Люцкан е човек странен и често неразбран от околните, който живее на границата между мечтите и реалния живот. Неговият свят е безметежен и красив, изпълнен с чистота и духовна блаженост. Той носи нещо непознато, но страшно желано от всички. Въплъщава радостта и тихото щастие от живота. В душата му няма бури, но с цялото си простодушие, детинска наивност и мечтателност, най-неочаквано той попада в света на разрухата войната.

В часа на изпращането си на фронта Люцкан не мисли за нищо друго, освен за цветята, които хората носят, подаряват и получават. За него това е негласният диалог между изпращачите и заминаващите на фронта. Благодарение на своята дарба успява да се докосне до техните души и тревоги , да проникне в техните мисли и същност. Той разкрива символиката на белия свят. За главния герой бялото е апология на живота, на чистотата, но е и знак за своеобразно сбогуване. Незабравим остава за Люцкан моментът, когато непознатата девойка се затичва към него и му подава бяла хризантема. В този миг той като че ли вече пребивава в безскрупулния и жесток свят на войната, който го очаква.

Войната пробужда у хората най-низки страсти, възкресява злобата и жестокостта им. Люцкан се оказва еднакво непригоден и в условията на мира, и в условията на войната. Затворен в собствения си романтичен, идеализиран свят, и в двата случая остава неразбран.

Вглъбен в своята душевност, той успява да устои на ожесточаващата стихия на войната, но у него липсва всякакво чувство за самосъхранение. Когато войникът в окопите стъпква подарената и грижливо пазена бяла хризантема, сякаш потъпква неговата душа. Люцкан боледува, но болката му не е физическа той гори в пламъците на погубената душевна хармония. За него няма друга алтернатива. Неговата смърт е емблематична. Той умира на границата между деня и нощта, умира в хармония със себе си и природата, запечатал завинаги красотата в съзнанието си. Люцкан лежи, протегнал ръка към главното в своя живот красотата, въплътена в скромното цветенце на лайката.

Това цвете е последната радост на героя при раздялата му с живота и скръбната смирена среща със смъртта. Войната откъсва последния дъх на Люцкан. Прекършен е красивият цвят