Да бъде ден!"

Фактът, че стихотворението Да бъде ден!" е поставено на първо място в нея, говори, че то има ключова роля и съдържа в себе си основни идейни акценти и мотиви. Смирненски заглавява стихосбирката си Да бъде ден!", защото звучи императивно и ясно откроява стремежа към промяна на несправедливо устроения Стар свят. Именно този стремеж към раждането на новото е свързан с мотива за Сътворението.

Един от основните структуроопределящи принципи в творбата е контрастът. В първите шестнадесет стиха доминират образите на нощта и мракът, които се свързват с жестокостта, потисничеството и страданието, а в последните осем е разкрит стремежът към светлина и отхвърляне на социалния гнет. Стихотворението започва с лексемата нощта", повторена анафорично във втория стих, и завършва с ден" - също повторена два пъти в последния стих. Доминирането на негативните представи, свързани със света на злото, и наличието на оптимистични нотки във финала на творбата, напомнят Ботевото стихотворение Борба".

В началото на стихотворението е въведен образът на нощта, който в контекста на културната традиция е амбивалентен, натоварен с различна символики - според фолклорно-митологичните представи нощта е времето на лошите сили, на страшното и зловещото. В литературната традиция нощта и мракът най-често имат негативна семантика, свързана с безпросветност, потисни-чество, зло. При модернистите, от една страна, нощта може да създава усещане за спокойствие, отмора и благодат, но от друга, може и да се свързва с хаоса, с личностното страдание, терзание и неспокойствие. В творбата на Смирненски, както и в много други негови стихотворения, нощта се свързва със социалния гнет, със страданието на множеството; създава се усещане за безизходица, за което показателни са епитетите черна и зловеща", както и сравнението ледна като смърт". Това усещане за пагубната сила на нощта и мрака присъства и градира в по-голямата част от лирическия текст. То е засилено и чрез образа на земята майка, която често е отъждествявана с плодородието и труда, но тук тази представа е преобърната - земята е поругана, чрез образа й се засилва внушението за всеобщо страдание, за което свидетелства специфичната образност в метафората:В разкъсаната земна гръд/струи се бавно кръв гореща. Наречието бавно" подсилва представата за мъчителна болка и безизходица, усещането за жестокост и трагизъм се сгъстява. То градира и в следващите стихове: В димящите развалини/безокий демон на войната/развял е хищно знамената/и меч въз меч безспир звъни.

Като символи мечът и знамената, от една страна, могат да имат значения на чест, достойнство, дълг и идеал, борба и съпротива, но от друга, могат да бъдат обвързвани и с жестокостта, насилието и смъртта. Именно тези негативни значения са в контекса на творбата. Експресивният епитет хищно" изразява безпощаден, антихуманен устрем, създава чувство на отчаяние и безнадеждност. Смирненски разкрива жестокостта на епохата - като време на войни и социални конфликти, на размиване на ценностите. Поетът разгръща картината на несправедливостта, угнетеността и страданието, за да й противопостави стремежа към един по-справедлив свят, в който мракът ще бъде надмогнат, преодолян, за да бъде светлина".

Използването на библейски мотиви е характерно за поетиката на Смирненски. - И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината". Библейски мотиви присъстват и в изразите яростта на златний бог" и някакъв грамаден кръст". Митът за Златния телец е свързан с обезверяването, отчуждението, нетърпението, страха и гнева, които са характерни за размирните и напрегнати времена. Безпощадна е яростта на златний бог", в който властва култът към материалното. Кръстът символизира жертвеността, непосилното страдание на тълпите. Епитетът злокобен" подсилва внушението за страшните мъки, на които тези хора са подложени, за жестокостта на света, в който цари мракът. Неопределителното местоимение някакъв" не създава усещане за християнско смирение и вяра, а за разколебаване, за краен предел на отчаяние. Но сякаш, подгонени от яростта на златний бог", тълпите ще намерят през непрогледната тъма пътя към вярата и надеждата. Преди да се достигне до тази идея, усещането за страдание и всеобща безизходица се напластява:И мрака става по-дълбок,/тълпите нижат се едвам,

Въпреки че нощта сякаш става безкрайна, именно в нея се ражда надеждата. Това е граничното пространство между мрака и светлината, което според лирическия говорител е път към истинския живот, защото старото е изчерпано, страданието откупва живота, за което особено експресивно говорят последните стихове, които са добавени по-късно от поета:За въздух жадни са гърдите,/очите молят светлина,/един копнеж, мечта една/гори и се топи в душите,/и през сълзи и кървав гнет,/през ужаса на мрак студен/разбунен вик гърми навред:/,Да бъде ден! Да бъде ден!". Синекдохите ...жадни са гърдите", очите молят...", разкриващи неистовия копнеж към излаз от света на мрака, внушават и обединяването, сливането на угнетените души чрез всеобщия копнеж за светлина. Нетърпимото потисничество, което поражда страдание, не е успяло да убие вярата и стремежа към справедливост. Силата на този стремеж е внушена експресивно в последното двустишие чрез метафоричния глагол гърми", разкриващ волята на тълпите да заявят високо правото си на по-добро съществуване, както и чрез повторението на императива Да бъде ден!", което внушава решителност, категоричност.

Стремежът да бъде преустроен светът по законите на справедливостта, да бъде осъществено Сътворението на Новия свят, в който ще властватдоброто и светлината, намира израз в много от творбите на поета. И макар да е утопична вярата му, че Сътворението може да дойде след Апокалипсис, след революция, тази вяра е израз на неговия хуманизъм, на съпричастието му към страдащите, на непримирението с една жестока действителност, в която властват тъмата, хаосът и отчуждението.

Ний"

Произведението Ний се числи към революционната лирика на поета. В звученето на текста доминира декларативното начало.

Композиционната рамка на текста се образува от констататциите в началото и края, между които се разгръща проблематиката на творбата: "Ний всички сме деца на майката земя,/ но чужда е за нас кърмящата й гръд..." и "И ние сме деца на майката земя!".

Използваното за заглавие местоимение в множествено число "ний" еднозначно насочва към колективните потребности, стремежи и философията на множеството, която изповядва творбата. Заглавието съвпада с позиция в текста, според която лирическият говорител напълно се идентифицира с устремените към промяна.

ОТ:Произведението проблематизира правото на човешкия колектив да пренареди битието си според законите на правдата и истината, да се устреми към извоюване на свободата си в социален и философски смисъл. Налага се внушението, че тази свещена цел е предопределена в изпълнението си и постижима единствено чрез общата, колективна устременост в бунта. Създава се представата, че гневът на онеправданите е свещен.

Лирическият говорител не се откроява от колективното съзнание на позиция "ние". Така в смисловия център на произведението застава образът на робите, онеправданите, потиснатите, чрез чийто глас се извежда философията на твореца. Характеристиките на колективния образ се откриват чрез символиката на силата, непокроството, чувството за свещено право на бунт и категорична правота в избраната борбена кауза.

В образа на робите се откриват знаците на мъченичеството и страданието - "...бедните деца на майката земя", ..." бледни смъртници", "...океан от стенещи вълни, ...", "...ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал". Ярко звучат символите на отнетото право на пълноценен живот, на потиснатия път на човешките същества: "Край нас се вие бич, над нас тежи хомот". За внушение на тази идея са използвани познатите от българската възрожденска литература символи на робството като бича и хомота.

Тези характеристики са мотиватор за пробуждане на сила и борбена енергия - "...родени за живот", "...океан от огнени вълни, / величествен керван към светли висоти.", "ний, вечните творци, ний, морните борци".

Образът носи усещанията от реалното битие на колектива, белязано от страдание и потисничество, провокиращи абсолютната увереност