ВТОРА ГЛАВА

1. Странджата - Странно е съжителството между "съдраното и омацано сетре," "запятнените панталони" и револвера на кръста, готварската лъжица и "горделивия" поглед, отправен към надписа на стената. Странджата няма бъдеще - гърдите му се раздират непрекъснато от мъчителна кашлица, но има своето славно, юнашко минало, спомен от което са револверът и картината. Това минало е неговият живот, затова се вълнува и съпреживява дълго всеки разговор за героичните дела.

2. Лирическото отклонение - Вазов прекъсва художественото повествование и като използва ретардацията изразява своята съпричастност и уважение към мъчениците на свободата. Лирическото отклонение отвежда към най-съкровената същност на българския хъш. Чрез епитетите "измъчени", "отслабнали", "недояли" се разкриват несгодите на емигрантското им битие. Те живеят ден за ден с надеждата да оцелеят, но ежедневната им борба с действителността болезнено противоречи на красотата и разкоша на хубавия румънски град. В градация се очертават физическите страдания на тези "немили -недраги". Но за тях по-непоносими от глада и бездомничеството са терзанията на душите им. Прокудените от дома са отчаяни от безизходицата на всеки нов ден - "начало...на нови борби с живота". Риторичните въпроси засилват усещането за безнадеждност и обреченост. Антитезите "чуждо - родно", "настояще - минало" отварят душевните рани и изострят копнежа за завръщане в Отечеството. Въпреки че живеят сред хора, хъшовете са самотни,защото са неразбрани техните нужди и пориви. Вазов използва библейски образ - пустинята, за да представи същността на чуждата земя за героите. Подложени на глад и бедност, емигрантите са лишени от избор и възможност да се справят с живота. Те са по определението на автора един "нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава". Героите трябва да бъдат извисени заради бедността им и духовната сила да устоят на мизерията.

Емоционалната наситеност на финала на лирическото отстъпление се изразява с ефектни антитези, контрасти, реторически възклицания. Неутолим е копнежът по завръщане в отечеството.Гледайки зелените хълми, хъшовете ясно осъзнават, че пътят към родината е затворен за тях. Непреодолимата граница между чуждата и своята земя е "величественият Дунав". Героите усещат непосредствената близост на отечеството, но и неговата непостижимост.Олицетвореният образ на България, разкрит чрез градацията на глаголите "усмихва им се, вика ги, говори им, показва им небето си..." внушава духовната близост между родината и нейните синове. Финалът на лирическото отстъпление е негова кулминация -прозрение за вечната обвързаност на човек и родина. Топлото лирическо обръщение към България, възклицателните изречения, паузите в речта са израз на копнеж, на болка, на погубена надежда.

3. Сънят на Бръчков - възхитен от стремленията на хъшовете е най-младият от тях - Бръчков. Вазов използва обикнат похват -съновидението, за да разкрие един от своите персонажи. Запленен от суровия и в същото време романтичен свят на