Анализ на втора глава на повестта "Маминото детенце"

В началото на втора глава отново ни връща под кичестата круша, където балжено си почива чорбаджийското семейство. Начинът на живот носи на Нено и Неновица удовлетворение, те са изпълнени със задоволство от себе си. Като се има предвид нагласата на грижовната съпруга да превръща всичко в пари. Твърде умело е проследена мисълта й по време на краткия диалог с Нено под крушата. Разговорът беден по своето съдържание, е блестяща характеристика на двамата съпрузи. Чрез него се затвръждава представата за тях като примитивно мислещи хора. Вълнуващи проблеми за господарите са горещината, големият кестен и ползата от него. Докато останалите казанлъчани се радват на майското слънце, затлъстелите чорбаджии се чувстват като мъченици: ''Горещо ли ти е?'', ''Горещо ми е..." - мислите им се въртят все около усещането за физическо неудобство. Кратките фрази се разчупват от практичното предложение на ''икономичната" жена да се отсече големия кестен. Поразяващо е умението й да отклонява разговора към вечните си грижи, за парите, както и да намери оправдание за скъперничеството си в евангелието: ''Поп Илия прочете в евангилието, че всяко дърво, което не принася кестени трябва да се отсече". Мислите на стопанката също са прекъсвани от множество паузи и неусетно замират под натиска на съня.

Сънят на чорбаджиите във време, когато всички са будни, ги характеризира като излишни хора - паразити. Затова Каравелов го представя като застрашително вулканична дейност:''...вулканът се разярил до последните граници...''. Гротеската отново отваря пропаст между света, вън от пространството под крушата и безделното съществуване под нейната сянка. Чрез безделието си двамата господари са представени като хора, които са усвоили един недостоен за подражание начин на живот, усмян и отречен от хуманиста Каравелов.

Именно в атмосферата на бездуховна тишина и на твърде много спокойствие исраства Николчо, синът на чорбадйижското семейство. В първа глава на повестта ''Маминото детенце'' Любен Каравелов поставя основата на своята идея, за невъзможността да бъде отгледан пълноценен човек, в семейство като това на Нено и Неновица.

Сладкият покой е нарушен от Николчо, който "исревал като заклан". По устата на любимия син има кръв и на загрижениете родители е достатъчно само изречението, през сълзи обяснение: ''И - И - Иван, Иван ме ха-ло-сна''. Нарушили дрямката си, Нено и жена му се оказват "съдии" по възникналия проблем. От гледната точка на господарите, те не допускат, че детето им, което всъщност е захапало слугата, може да лъже. Склонни са винаги да виждат истината на страната на чорбадийския син. Обръщението на майката:"Ела, мами, ела сине!" предначертава позицията й на жена, свикнала да глези своето чедос опасното заблождение, че това е правилното възпитание. Нейните очи гледат към рожба с криворасбрана любов. Чорбаджийката не осъзнава, че съзпитава у един нарастващ вече младеж, чувство за безнаказаност, което с годините ще го направи опасен, както за