Интерпретация на разказа Белите рози от

Йордан Йовков

Разказът Белите рози е включен в импресиите Те победиха и е една от късните творби на Йовков писан е в последното десетилетие от живота му. Именно чрез средствата на импресията се постигат и основните внушения в разказа, защото като жанр на лиризираната

проза импресията се стреми да създаде впечатление, което да провокира към размисъл. Следователно при импресията от изключително значение са художествените детайли и емоционалното въздействие, а не толкова повествователният елемент.

Белите рози е ярък пример в това отношение.

Макар че принадлежи към т.нар. военна проза на Йовков, той се отличава много от разказите, писани в периода 1913г. 1917г., когато самият автор е на фронта и е повлиян от непосредствените си впечатления от войната.

В разкази като Българка и Белият ескадрон например, водещ е гражданско-патриотичният аспект, образът на войника българин е героизиран, разкрит е като въплъщение на българската сила и мощ. Водеща е документалистичната тенденция. Авторът заема позицията на летописец на видяното и чутото, както е и при Вазов.

В Белите рози обаче, както и в по-късните си военни разкази, Йовков разкрива и утвърждава една нова, естетическа интерпретация на темата за войната. Водещо вече не е събитието и неговата историческа автентичност, а психологическият му отзвук в духовния свят на героите. В тези разкази се заражда моралната концепция на Йовков за предназначението на човека.

Войната като образ на злото се явява като образ-средство за проверка на духовните възможности на човека. Оказва се, че този символ на нравствено и естетическо зло не може да разруши етико-естетическия баланс на човека. Дори на война героите запазват нравственото си равновесие, култа към красотата и любовта.

Един обръгнал от живота и изтерзан от войната човек като Спас, а и вече далеч не млад и романтичен, е способен да се трогне от красотата на един розов храст, забравяйки за малко за далечните и глухи гърмежи, които се чуват отвъд червените покриви на къщите.

И Йовков като Дебелянов не възпява грохота на шрапнелите. Във повечето му военни разкази липсват баталистични сцени. В Белите рози войната е по-скоро контекст, ситуация, на фона на която се развиват взаимоотношенията между героите. Но тя е и една ужасяваща реалност, която предопределя съдбите им.

Заглавието на разказа принадлежи към фундаменталната символика на Йовковото творчество, в което белият цвят е емблематичен. Той фигурира в много от неговите произведения: бяла хризантема, бели рози, бял ескадрон, бяла лястовица. Белият цвят е знаков и в българския фолклор: осъдените обличат бяла риза, за да посрещнат смъртта чисти; с бели премени са красивите самодиви; снегът, който покрива земята, е бял и чист.
Бялото в случая може да се тълкува и като символ на сватбеното тайнство, присъстващо като обещание между офицера и Лина, но в същото време и като предвещание за смърт. От своя страна, розата е цветето на любовта, следователно на живота

Така още в началото на разказа белите рози се превръщат в символ на природния цикъл, заключен между точките на раждането и смъртта.